— И слава богу. Наистина не бих искала да те видя на екрана как се бориш с типове като Бени Бош.
— Аз пък мисля, че имам природна дарба за телевизионен адвокат. „Наранени ли сте? Ние се сражаваме за вас. Застрахователните компании треперят от името ни.“ Как ти се струва?
— Мисля, че приятелите ти от „Роган Ротбърг“ ще умрат от смях.
— Нямам приятели там. Само лоши спомени.
— Колко време мина, откакто си тръгна? Месец?
— Шест седмици и два дни и нито за миг не съм пожелал да се върна.
— А колко спечели от новата фирма?
— Засега шестстотин и двайсет долара.
— Е, семейството ни тепърва ще се увеличава. Мислил ли си за бъдещите си доходи? Отказа се от триста хиляди годишно. Добре. Но не можем да живеем с шестстотин долара на месец.
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти, но бих се радвала, ако малко ме успокоиш.
— Добре, обещавам ти, че ще спечеля достатъчно пари, за да бъдем доволни и здрави. И тримата. Или четиримата, петимата и така нататък.
— И как смяташ да го постигнеш?
— Чрез телевизията — разсмя се Дейвид. — Ще изляза в ефира да търся жертви на „Крейокс“. Аз и Бош. Как ти се струва?
— Мисля, че си луд.
Двамата избухнаха в смях и се прегърнаха.
19
Официално срещата се наричаше „заседание за представяне на доказателствата“, на което адвокатите и съдията обсъждаха началните етапи от делото. Не се водеше протокол, а само неофициални записки. Често се случваше съдията да прати на свое място някой сътрудник.
Днес обаче съдия Сийрайт ръководеше заседанието. Като старши магистрат на Северен Илиной, той разполагаше с голяма съдебна зала — великолепно просторно помещение на двайсет и третия етаж във федералната сграда „Евърет Дърксен“ на Диърборн Стрийт в центъра на Чикаго. Стените на залата бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия и имаше много кресла с дебела кожена тапицерия за различните играчи. Отдясно, тоест вляво от съдията, седеше екипът на ищеца — Уоли Фиг и Дейвид Зинк. Отляво, тоест вдясно от съдията, седяха около дузина юристи от „Роган Ротбърг“, работещи за „Варик Лабс“. Разбира се, начело с Надин Карос, единствената присъстваща жена, облечена за случая в класически тъмносин костюм на „Армани“ с пола над коленете. Носеше дизайнерски обувки на платформа с десетсантиметрови токове, на бос крак.
Уоли не можеше да откъсне очи от обувките, от полата и прочие.
— Май трябва по-често да идваме във федералния съд — подметна той на Дейвид, който не беше в настроение за шеги.
Откровено казано, и на Уоли не му бе до смях. И двамата за пръв път пристъпваха във федерална съдебна зала. Уоли твърдеше, че редовно подавал искове пред този съд, но Дейвид не му вярваше. Оскар, който трябваше да ги придружава в тази епична борба срещу двамата Голиатовци — „Варик“ и „Роган Ротбърг“, — се бе престорил на болен.
Не само Оскар отсъстваше. Великият Джери Алисандрос и неговият екип адвокати от световна величина имаха готовност да долетят в Чикаго за внушителна демонстрация на сила, но в последния момент някакво спешно заседание в Бостън се бе оказало по-важно. Когато един от подчинените на Алисандрос им съобщи новината, Уоли изпадна в паника.
— Това е само предварително заседание — каза му Дейвид.
Докато пътуваха към съда, Уоли изрази съмнение в „Зел и Потър“.
За Дейвид моментът бе крайно притеснителен. За пръв път седеше във федерален съд и съзнаваше, че няма да каже и дума, защото не знаеше какво да говори, а срещу него стоеше екип от добре облечени и извънредно опитни адвокати от фирмата, на която до неотдавна бе верен служител; фирмата, която го бе открила и обучила, която му плащаше огромна заплата и обещаваше дълга кариера, а той я бе отхвърлил. Заради… „Финли и Фиг“. Имаше чувството, че ги чува как се подсмиват над бележниците си. Дейвид със своя произход и дипломата от Харвард трябваше да е там, при тях, където се плащаше на час, а не от страната на ищеца, не във фирма, която си търсеше клиентите на улицата. Чувстваше се ужасно не на място. Уоли също.
Съдия Сийрайт се настани на подиума и без да губи време, изръмжа към Уоли и Дейвид:
— Къде е мистър Алисандрос?
Уоли скочи на крака, усмихна се мазно и отговори:
— В Бостън, сър.
— Значи днес няма да бъде тук?
— Точно така, ваша чест. Канеше се да дойде, но го задържа някакъв спешен случай в Бостън.