Апартаментът беше оскъдно обзаведен, но спретнат и чист. Единственото подобие на украса бе голяма снимка на Аун Сан Су Чи — носителка на Нобеловата награда за мир от 1991 година и най-видна фигура сред дисидентите в Бирма. Нещо вреше на печката в кухнята и от там долиташе аромат на подправки и лук. В колата Дейвид и Хелън се бяха зарекли да не остават за вечеря, ако случайно бъдат поканени. Двете сестри на Туя нито се виждаха, нито се чуваха.
Поднесоха им жълтеникав чай в миниатюрни чашки и след няколко секунди Со каза:
— Защо искате да говорите с нас?
Дейвид отпи първата глътка, пожела си да бъде последната и отговори:
— Защото, ако синът ви наистина е отровен с олово и ако оловото идва от играчка или нещо друго в апартамента, тогава може би — подчертавам думата „може би“ — ще имате основание да съдите производителя на опасния продукт. Бих искал да проуча този въпрос, но нищо не обещавам.
— Искате да кажете, че може да получим пари?
— Възможно е. Това би била целта на един иск, но първо трябва да се поразровим.
— Колко пари?
Разбира се, тук Уоли би обещал всичко. Дейвид го бе чул да обещава — на практика да гарантира — над милион на няколко свои клиенти по случая „Крейокс“.
— Не мога да отговоря — каза Дейвид. — Рано е. Бих искал да проуча случая, да видя дали можем да предявим обвинение и да караме стъпка по стъпка.
Хелън гледаше съпруга си с възхищение. Той се справяше чудесно в област, в която не знаеше нищо и нямаше никакъв опит. В „Роган Ротбърг“ никога не бе и помирисвал съдебен процес.
— Добре — каза Со. — Сега какво?
— Две неща — каза Дейвид. — Първо, бих искал да видя вещите му — играчки, книги, легло, — всичко, което може да се окаже източник на олово. Второ, трябва да подпишете някои документи, които ще ми позволят да започна да събирам медицинска документация за детето.
Со кимна на Луин, която бръкна в малка кутия и извади найлоново пликче. Отвори го и на масичката за кафе се подредиха пет чифта изкуствени челюсти с вампирски зъби — сини, черни, зелени, лилави и червени. Зоу добави розовите от следобедното посещение и комплектът се попълни.
— Наричат се „Грозни зъби“ — обясни Со.
Дейвид гледаше редицата „Грозни зъби“ и за пръв път усети тръпка на вълнение пред перспективата за голямо дело. Той взе зелените — от твърда, но достатъчно гъвкава пластмаса, за да се отварят и затварят сравнително лесно. Без затруднение си представи как едно малко палаво момче ги слага в устата си, трака с тях и ръмжи срещу сестрите си.
— Значи синът ви си е играл с тези неща? — попита Дейвид.
Луин кимна тъжно. Со каза:
— Харесваше ги, слагаше ги в устата си. Веднъж се опита да вечеря с тях.
— Кой ги купи? — попита Дейвид.
— Аз — каза Со. — Аз купих разни неща за Хелоуин. Не струваха много скъпо.
— Откъде ги купихте? — попита Дейвид и почти затаи дъх. Надяваше се отговорът да е „Уолмарт“, „Кеймарт“, „Таргет“, „Сиърс“, „Маршал Фийлдс“ — някоя търговска верига с дълбоки джобове.
— От пазара — каза Со.
— Какъв пазар?
— Голям мол. Близо до Логан Скуеър.
— Вероятно Майти Мол — намеси се Хелън и вълнението на Дейвид стихна.
Майти Мол беше безредно нахвърляна група от огромни метални конструкции, претъпкани с щандове и павилиони, където можеше да се открие почти всяка законна стока, както и много неща от черния пазар. Евтини дрехи, домашни потреби, стари албуми, спортни стоки, пиратски компактдискове, стари списания, фалшиви бижута, играчки и още милиони неща. Ниските цени привличаха огромни тълпи. Буквално всички покупки се плащаха в брой. Отчетността и касовите бонове не бяха на почит.
— С опаковка ли ги купихте? — попита Дейвид. Опаковката би трябвало да съдържа името на производителя, а може би и на вносителя.
— Да, но не я пазим — каза Со. — Отдавна отиде в боклука.
— Няма опаковка — добави Луин.
В апартамента имаше две спални — едната за родителите, другата за децата. Жените останаха във всекидневната, а Дейвид последва Со. Леглото на Туя бе обикновен малък матрак на пода до този на сестрите му. Децата имаха малка етажерка, препълнена с детски книжки и блокчета за оцветяване. До нея имаше пластмасов леген, пълен с играчки.