Да не говорим за стотиците хиляди долари, необходими за лечението на детето и грижите през целия му живот.
— Купувате ли? — подвикна дребната латиноамериканка зад щанда.
— Не, благодаря — сепна се Дейвид. Върна играчката в купчината и се завъртя. — Някакви следи от „Грозните зъби“? — попита той, като пристъпи зад Хелън.
— Никакви.
— Замръзвам. Да се махаме.
21
Клиентите на „Финли и Фиг“ по делото „Крейокс“ започнаха да говорят точно в девет сутринта в една банкетна зала на хотел „Мариот“. Срещата бе насрочена от помощника на съдия Сийрайт, а мястото бе избрано от ответника „Варик Лабс“. Предлагаха се щедри количества кифлички, сладкиши, кафе и чай. Дълга маса беше подготвена с видеокамера в единия край и свидетелско място в другия.
Айрис Клопек беше първата свидетелка. Предишния ден тя бе повикала линейка и я бяха откарали в болница с аритмия и хипертония. Нервите й бяха обтегнати до краен предел и тя няколко пъти каза на Уоли, че няма да издържи делото. Той пък няколко пъти отвърна, че ако се справи, скоро ще получи голям чек, „вероятно за милион долара“, и това донякъде й помогна. Още повече помогнаха хапчетата „Ксанакс“, така че, когато зае свидетелското място и погледна към адвокатския легион, Айрис беше изцъклена и умът й се рееше незнайно къде. Въпреки това в първия миг тя замръзна и безпомощно се озърна към адвоката си.
— Само ще си поговорим — успокои я Уоли. — Ще има много адвокати, но повечето от тях са мили хора.
Не изглеждаха мили. Отляво седяха редица навъсени млади мъже в тъмни костюми. Те вече драскаха в бележниците си още преди да е изрекла и дума. Най-близо до нея беше една красива жена, която се усмихна и помогна на Айрис да седне. Отдясно бяха Уоли и още двама от хората му.
Жената каза:
— Мисис Клопек, казвам се Надин Карос и съм водещ адвокат на „Варик Лабс“. През следващите два часа ще ви изслушаме и искам да се помъчите да се отпуснете. Обещавам, че няма да се опитвам да ви подведа. Ако не разбирате някой въпрос, не отговаряйте. Ще го повторя. Готова ли сте?
— Да — каза Айрис, макар че всичко се раздвояваше пред очите й.
До Айрис стоеше стенографката, която каза:
— Вдигнете дясната си ръка.
Айрис вдигна ръка и се закле да говори истината.
— И така, мисис Клопек — каза мисис Карос, — вашите адвокати сигурно са ви обяснили, че правим видеозапис на изявлението ви и то може да се използва в съда, ако по някаква причина бъдете възпрепятствана да дадете показания. Разбирате ли?
— Мисля, че да.
— Ще бъде чудесно, ако гледате в камерата, докато говорите.
— Ще се опитам… да, мога да го направя.
— Много добре, мисис Клопек. Вземате ли в момента някакви лекарства?
Айрис се втренчи в камерата, сякаш очакваше да разбере от нея какво да каже. Всеки ден вземаше по единайсет хапчета за диабет, кръвно налягане, холестерол, нарушения на сърдечния ритъм, артрит, камъни в бъбреците и още няколко болежки, но се тревожеше главно за успокоителното, защото то можеше да засегне душевното й състояние. Уоли я бе посъветвал да избягва всякакви приказки за „Ксанакс“, ако случайно стане дума, а ето че мисис Карос ровеше точно там.
Тя се изкиска.
— Разбира се, вземам много лекарства.
Трябваха й петнайсет минути, за да ги изреди всичките, и точно когато приключваше със списъка, изведнъж се сети за още едно и изтърси:
— Вземах и „Крейокс“, но вече не. Това лекарство убива.
Уоли избухна в оглушителен смях. Оскар също намери казаното за смешно. Дейвид устоя на изкушението да се изкиска, като погледна отвъд масата към каменните физиономии на момчетата от „Роган Ротбърг“, нито един от които не си позволи дори да помръдне веждите си. Надин обаче се усмихна и каза:
— Това ли е всичко, мисис Клопек?
— Мисля, че да — отговори тя не съвсем уверено.