Дейвид и Хелън последваха Со по коридора покрай дежурната стая и спряха пред прозорец, през който можеха да видят Туя, пристегнат с колани на малко легло и свързан с удивително голям брой маркучи, проводници и монитори. Респиратор поддържаше дишането му.
— Докосвам го веднъж на ден. Той ме чува — каза Со и избърса сълзите от бузите си.
Дейвид и Хелън се взираха през стъклото, но така и не им хрумна какво да кажат.
22
Друг аспект на намразения от Дейвид живот в големите фирми бяха безкрайните съвещания. Съвещания за оценка на работата, за обсъждане на фирменото бъдеще, за планиране на какво ли не, за посрещане на нови адвокати, за сбогуване със старите, за текущи промени в законодателството, за съвети към новобранците, за поучения от съдружниците, за дискусии по компенсациите, по трудовоправни въпроси и безброй други невероятно досадни теми. Девизът на „Роган Ротбърг“ бе „работата и хонорарите никога не спират“, но имаше толкова много безсмислени съвещания, че работата често оставаше на втори план.
Именно затова Дейвид дълго се колеба, преди да предложи съвещание на своята нова фирма. Работеше там от четири месеца и бе навлязъл в рутината. Тревожеше го обаче липсата на любезност и общуване между колегите. Делото срещу „Крейокс“ се бавеше. Мечтите на Уоли за бърз удар гаснеха, а приходите спадаха. Оскар ставаше все по-раздразнителен. Дейвид бе узнал от разговорите си с Рошел, че съдружниците никога не сядат на масата, за да начертаят планове за бъдещето и да изкарат наяве болните теми.
Оскар каза, че е много зает. Уоли каза, че съвещанието ще е загуба на време. Рошел смяташе идеята за ужасна, докато не осъзна, че ще бъде поканена, после буквално се влюби в нея. Като единствен служител без юридическо образование, тя се радваше на възможността да получи право на глас. След време Дейвид успя да уговори двамата съдружници и така първото съвещание в историята на „Финли и Фиг“ бе насрочено.
Изчакаха до пет следобед, после заключиха външната врата и изключиха телефоните. След кратко мълчание Дейвид каза:
— Оскар, смятам, че като старши съдружник, трябва да водиш съвещанието.
— За какво искаш да говорим? — отвърна Оскар.
— Радвам се, че попита — каза Дейвид и бързо раздаде дневния ред. Номер 1: обсъждане на хонорарите. Номер 2: преглед на работата. Номер 3: документация. Номер 4: специализация.
— Това е само предложение — поясни Дейвид. — Честно казано, няма значение за какво ще говорим, важното е всеки от нас да може да си излее душата.
— Прекалено дълго си бил в голямата фирма — каза Оскар.
— Е, какво те тормози? — попита Уоли.
— Нищо не ме тормози — каза Дейвид. — Просто си мисля, че можем да се постараем да искаме еднакви хонорари и взаимно да си преглеждаме случаите. Системата за документация е отпреди двайсет години, а като фирма няма да направим пари, ако не се специализираме.
— И като стана дума за пари… — Оскар взе бележника си. — Откакто се захванахме с „Крейокс“, приходите ни спадат трети пореден месец. Отделяме твърде много време за онези случаи, а парите намаляват. Това ме тормози.
И той се втренчи в Уоли.
— Печалбата се задава — каза Уоли.
— Все това повтаряш.
— Другия месец ще уредим споразумение за около двайсет бона по злополуката на „Грумър“. Случват се сушави периоди, Оскар. Дявол да го вземе, не сме от вчера в занаята. Познаваш плюсовете и минусите. Миналата година бяхме на загуба девет месеца и накрая пак излязохме с добра печалба.
Някой шумно почука на външната врата. Уоли скочи и възкликна:
— О, не, това е Диана. Извинявайте, момчета, казах й да си вземе свободен ден.
Той изтича да отключи. Диана влезе в цялото си великолепие — тесни черни кожени панталони, обувки с умопомрачителни токове и прилепнал памучен пуловер.
Уоли каза:
— Хей, скъпа, имаме малко съвещание. Какво ще кажеш да изчакаш в кабинета ми?