— Администрацията си е администрация — отговори Коун. — Тя е отделен свят, неподвластен на политически натиск, или поне така искат да вярваме.
— Политически натиск? Всичко беше добре, докато не умря един политик. Струва ми се, че неговите приятелчета от Сената здравата са притиснали Агенцията.
— Естествено, че я притиснаха.
— А ти къде беше? Нямаш ли в джоба си бивши чиновници от нея?
— Имам един, но ударението пада върху думата „бивш“. Той вече няма право на глас.
— Значи оставам с чувството, че си позволил да ни прецакат.
— Може би засега, Рубън. Изгубихме първата битка, но все още можем да спечелим войната. Максуел си отиде и споменът за него отслабва с всяка минута. Така става във Вашингтон — забравят те много бързо. В Айдахо вече почнаха кампания за негов заместник. Изчакай малко и смъртта му ще бъде забравена.
— Да изчакам? Всеки ден губим продажби за осемнайсет милиона заради Агенцията по храните и лекарствата. Откакто ти пристигна тук и паркира колата си, вече сме загубили четиристотин хиляди. Недей да ми говориш за чакане, Лейтън.
Разбира се, Никълъс Уокър и Джуди Бек си водеха записки. Или поне драскаха нещо в бележниците си. Не вдигаха очи, но и двамата се наслаждаваха на представлението.
— Обвиняваш ли ме, Рубън? — попита Коун почти отчаяно.
— Да. Абсолютно. Не разбирам как действа онова скапано място, затова те наемам и плащам цяло състояние, за да преведеш компанията ми през минното поле. Така че, да, Лейтън, когато нещо се обърка, обвинявам теб. Едно напълно безвредно лекарство беше изтеглено от пазара без основателна причина. Обясни ми защо, ако обичаш.
— Не мога да ти обясня, но не си прав да ме обвиняваш. Заехме се със случая още когато подадоха първите искове. Имахме солидни връзки по веригата, а Агенцията не показваше намерение да изтегли лекарството въпреки всички крясъци на адвокатите. Бяхме в безопасност. А после Максуел взе, че се сгромоляса направо пред камерите. Това промени всичко.
Настана тишина и четиримата посегнаха едновременно към чашите с кафе.
Коун никога не пропускаше да донесе някоя вътрешна клюка, която се носеше от уста на уста, и сега нямаше търпение да сподели новината.
— Един източник ми каза, че семейство Максуел не желае да подаде иск. Много сигурен източник.
— Кой? — властно попита Маси.
— Пак от едрите риби — сенатор, който е много близък с Максуел и семейството му. Вчера ми се обади. Пихме по едно. Шери Максуел не иска съдебен процес, но нейният адвокат настоява. Много е хитър и осъзнава, че е хванал „Варик“ за топките. Ако подадат иск, това ще е поредната лоша новина за компанията, поредният натиск към Агенцията да не допуска лекарството на пазара. Но ако не се стигне до съд, Максуел скоро ще бъде забравен. Едно главоболие по-малко.
Маси описа кръг с дясната си ръка.
— Продължавай. Изплюй камъчето.
— Срещу пет милиона няма да има иск. Ще го уредя през моята фирма. Поверително споразумение без каквито и да било явни подробности.
— Пет милиона? За какво? За едно лекарство, което не е навредило никому?
— Не. Пет милиона, за да се отървеш от жестоко главоболие — отговори Коун. — Той беше сенатор почти трийсет години, при това честен, тъй че наследството му не е кой знае колко голямо. Семейството се нуждае от малко пари.
— Всяка вест за споразумение ще отприщи лавината — каза Никълъс Уокър. — Не можеш да го запазиш в тайна. Прекалено много репортери дебнат.
— Знам как да манипулирам пресата, Ник. Стискаме си ръцете, подписваме при закрити врати и изчакваме. Семейство Максуел и техният адвокат няма да коментират, но аз ще се погрижа да изтече информация, че са решили да не се обръщат към съда. Виж, дори в тази страна няма закон, че са длъжни да съдят някого. Хората непрекъснато се отказват от съд по най-различни причини. Сключваме сделката, подписваме документите, обещаваме им парите с лихвите за след две години. Мога да го уредя.
Маси стана и се разкърши. Пристъпи до високия прозорец и огледа мъглата, пълзяща из горите. Без да се обръща, той подхвърли:
— Какво мислиш, Ник?
Уокър започна да разсъждава на глас:
— Е, със сигурност би било хубаво да се отървем от проблемите с Максуел. Лейтън е прав. Приятелчетата му в Сената ще го забравят бързо, особено ако във вестниците не цъфне съдебен процес. При сегашното положение пет милиона ми се струват много добра цена.