— Джуди?
— Съгласна — каза тя без колебание. — Приоритетът е да върнем лекарството на пазара. Ако добруването на семейство Максуел ускори това, бих казала да приемем.
Маси бавно се върна на мястото си, изпука с кокалчетата на пръстите си, разтърка лице и отпи от кафето, унесен в размисъл. Не, нямаше време за колебания.
— Добре, Лейтън, уреди сделката. Отърви се от Максуел. Но ако това споразумение стане публично достояние, незабавно слагам край на връзката ни. В момента никак не съм доволен от теб и фирмата ти и си търся причина да избера друг посредник.
— Недей да го правиш, Рубън. Ще те отърва от Максуел.
— Супер. А сега, колко време ще трябва, за да върнем „Крейокс“ на пазара? Колко време и колко пари?
Коун избърса няколко капчици пот от челото си.
— Не мога да отговоря, Рубън. Трябва да караме стъпка по стъпка и да разработим някакъв график. Ще набутам Максуел под килима, после нека пак да се срещнем.
— Кога?
— След трийсет дни?
— Страхотно. Трийсет дни са загуба от петстотин и четирийсет милиона.
— Мога да смятам, Рубън.
— Знам, че можеш.
— Добре де, разбрах те.
Очите на Рубън припламнаха и показалецът му се насочи заплашително към лобиста.
— Слушай внимателно, Лейтън. Ако това лекарство не се върне на пазара в най-близко бъдеще, идвам във Вашингтон да уволня теб и твоята фирма, а после ще си наема съвсем нов екип специалисти по връзки с правителството да защитава компанията ми. Мога да си уредя среща с вицепрезидента и говорителя на Сената. Мога да поканя на питие поне дузина сенатори. Ще си взема чековата книжка, а ако се наложи, ще наема и един автобус проститутки да се развихрят из Агенцията по храните и лекарствата.
Коун се усмихна насила, сякаш бе чул нещо много смешно.
— Не се налага, Рубън. Само ми дай малко време.
— Нямаме време.
— Най-бързият начин за връщане на „Крейокс“ на пазара е да се докаже, че не вреди на здравето — каза спокойно Коун, за да отклони разговора от приказките за уволнение. — Някакви идеи?
— Работим по въпроса — каза Никълъс Уокър.
Маси пак стана и се върна при любимия си прозорец.
— Срещата свърши, Лейтън — изръмжа той и не се обърна да се сбогува.
Щом Коун излезе, Рубън се поотпусна и му става малко по-леко. Едно човешко жертвоприношение е най-добрият начин за ободряване на свиреп началник. Докато Ник Уокър и Джуди Бек проверяваха електронната си поща по смартфоните, Рубън чакаше търпеливо. Накрая не издържа:
— Предполагам, че трябва да обсъдим стратегията по споразумението. Как вървят нещата в момента?
— Делото в Чикаго е задвижено — каза Уокър. — Все още няма предвидена дата, но би трябвало скоро да я определят. Надин Карос провери графика на съдия Сийрайт и откри удобна пролука към края на октомври. С малко късмет делото може да се гледа тогава.
— Това е по-малко от година след подаването на иска.
— Да, но ние не предприехме нищо, за да го забавим. Надин оказва добра съпротива, имитира борба, но не поставя реални препятствия. Не подаде молба за прекратяване. Не поиска делото да се реши пряко от съдията. Събирането на доказателства напредва добре. Сийрайт изглежда заинтригуван от случая и иска да стигне до съдебната зала.
— Днес е трети юни. Из страната все още подават искове. Ако сега заговорим за споразумение, можем ли да протакаме до октомври?
Джуди Бек отговори:
— Няма проблеми. Споразумението за „Фетерол“ отне три години и имаше половин милион искове. Със „Золозин“ стана още по-бавно. Адвокатите мислят само за едно — петте милиарда, които отписахме като несъбираеми миналото тримесечие. Мечтаят си как тази огромна сума ще тропне на масата.
— Идва нов пристъп на златна треска — каза Ник.
— Да започваме — каза Маси.
26
Уоли се намираше в съда за бракоразводни дела на шестнайсетия етаж на Дейли Сентър. След малко предстоеше разглеждането на „Стрейт срещу Стрейт“ — едно от десетината безславни дела тази сутрин, чиято цел бе да се разделят завинаги (в идеалния случай) двама души, допуснали фаталната грешка да сключат брак. За да го разтрогнат, съпрузите бяха наели Уоли и му бяха платили седемстотин и петдесет долара за развод по взаимно съгласие. Сега, шест месеца по-късно, те седяха в двата края на съдебната зала и чакаха с нетърпение да бъдат повикани. Уоли също чакаше и наблюдаваше шествието от изстрадали враждуващи двойки, които плахо се приближаваха към съдията, покланяха му се, говореха само когато адвокатите им казваха, избягваха зрителен контакт помежду си и след няколко мрачни минути излизаха навън — отново свободни.