Уоли седеше сред група колеги, които чакаха търпеливо. Познаваше горе-долу половината. Другите ги виждаше за пръв път. В един град с над двайсет хиляди адвокати лицата непрекъснато се променяха. Каква жестока надпревара! Каква безмилостна месомелачка!
Една жена плачеше пред съдията. Тя не искаше развод. Съпругът й го искаше.
Уоли си мечтаете за деня, когато подобни сцени щяха да останат в миналото. Съвсем скоро щеше да се премести в луксозен офис по-близо до центъра, далеч от напрежението и стреса на уличното право. Представяше си как седи зад широко мраморно бюро, докато двете му сексапилни секретарки отговарят на телефонни обаждания и му носят папки с документи, а двама асистенти се занимават с досадната работа. Край на разводите, делата за шофиране в нетрезво състояние, евтините имоти и неплатежоспособните клиенти. Уоли щеше сам да избира кои случаи на тежка телесна повреда да поеме и да печели добре от тях.
Останалите адвокати го наблюдаваха внимателно. Уоли го знаеше. От време на време споменаваха „Крейокс“. Повечето изгаряха от любопитство и завист. Някои се надяваха, че Уоли ще попадне на златна мина, защото това щеше да им вдъхне надежда. Други нямаха търпение да видят как се просва в калта, защото така щеше да се докаже, че друго не им е писано.
Мобилният телефон завибрира в джоба му. Той го извади, погледна името и номера на дисплея, скочи от мястото си и изтича навън. Веднага щом затвори вратата след себе си, извика:
— Джери, в съда съм. Какво става?
— Страхотна новина, братко Уоли — изчурулика Алисандрос. — Вчера играх голф с Никълъс Уокър. Сещаш ли се за кого говоря?
— Не… тоест да. Не съм сигурен.
— Играхме на мой терен. Аз отбелязах седемдесет и осем точки. Горкият Ник изостана с цели двайсет удара. Не го бива в голфа. Той е главният юрисконсулт на „Варик Лабс“. Познаваме се от години. Голям задник е, но се ползва с уважение.
Настъпи пауза, която Уоли трябваше да запълни, но той не успя да измисли нищо остроумно.
— Е, Джери, едва ли се обаждаш, за да се похвалиш със спортните си постижения.
— Не, Уоли. Обаждам се да те информирам, че от „Варик“ са склонни да започнат диалог за извънсъдебно споразумение. Не става въпрос за истински преговори, но поне изявиха готовност да обсъдим нещата. Обикновено така става. Те открехват вратата, а ние бързо пъхваме крак в пролуката. Те повеждат танца, ние ги следваме. И преди да сме се усетили, вече говорим за пари. Големи пари. Следиш ли ми мисълта, Уоли?
— О, да.
— Така и предположих. Слушай, Уоли, чака ни дълъг път, преди да постигнем споразумение по твоите случаи. Да се захващаме за работа. Аз ще осигуря лекарите за необходимите прегледи. Това е най-важното сега. А ти трябва да се постараеш да намериш още. Първо ще се заемем със смъртните. С колко разполагаш досега?
— С осем.
— Само толкова? Мислех, че са повече.
— Осем са, Джери. Единият вече е задвижен. Клопек. Помниш ли?
— Да, да. С красивата мацка, представляваща другата страна. Честно казано, бих участвал в делото само за да зяпам краката й по цял ден.
— И сега какво?
— Ами сега нека ускорим нещата. Ще ти се обадя по-късно следобед с конкретен план за действие. Чака ни много работа, Уоли, но победата ни е в кърпа вързана.
Уоли се върна в съдебната зала и продължи да чака. Не спираше да си повтаря наум: „Победата ни е в кърпа вързана.“ Край на игричките. Купонът свърши. Беше чувал тези изрази множество пъти, но какво ли означаваха те в контекста на големите съдебни дела? Нима „Варик“ бяха готови да развеят бялото знаме толкова скоро, за да си спестят още загуби? Уоли се надяваше да е така.
Той огледа измъчените лица на адвокатите наоколо. Бяха все играчи на дребно като него, които прекарваха дните си в опити да изцедят пари от изпаднали клиенти с тънки портфейли. Жалки копелета, помисли си той.
Нямаше търпение да съобщи новините на Диана, но първо трябваше да ги обсъди с Оскар. И то не във „Финли и Фиг“, където никой разговор не оставаше неподслушан.
Два часа по-късно те се срещнаха за обяд в един италиански ресторант, недалеч от кантората. Оскар бе прекарал тежка сутрин в опити да помири шестима възрастни братя и сестри, които се караха за наследството на починалата си майка, макар то да беше нищо и никакво. Нуждаеше се от питие и си поръча бутилка евтино вино. Уоли, трезвен от 241 дни, се задоволи само с вода. След като им донесоха по една салата „Капрезе“, Уоли обобщи набързо разговора си с Джери Алисандрос и завърши драматично: