— Тя вече си е кобра.
— Да, и е такава от десетки години. Ние ще подадем молба за развод, тя ще получи документите и ще полудее. Ще наеме адвокат до края на седмицата.
— Давал съм подобни съвети на мои клиенти, но никога не съм вярвал, че аз самият ще го направя.
— Оскар, понякога е нужен кураж, за да напуснеш жена си. Действай сега, докато все още можеш да се наслаждаваш на живота.
Оскар наля остатъка от виното в чашата си и отново се усмихна. Уоли не беше сигурен кога за последно бе виждал своя старши съдружник толкова щастлив.
— Ще се справиш ли, Оскар?
— Да. Смятам да се прибера по-рано, да си събера багажа и да оставя всичко зад гърба си.
— Страхотно! Нека го отпразнуваме днес с вечеря. За сметка на фирмата.
— Дадено, но оная блондинка няма да е с нас, нали?
— Ще я разкарам.
Оскар изля виното в гърлото си, сякаш беше шот текила, и възкликна:
— По дяволите, Уоли, от години не съм бил толкова развълнуван!
27
Отначало членовете на семейство Хаинг не вярваха, че Дейвид и Хелън наистина искат да им помогнат, но след няколко седмици с обилни вечери от „Макдоналдс“ двамата успяха да спечелят доверието им. Всяка сряда, след като хапваха нещо по-здравословно, те купуваха няколко кутии с хамбургери и пържени картофи и се отправяха към Роджърс Парк, за да посетят семейството. Зоу и Лу, бабата и дядото на болното момченце, също се присъединяваха, тъй като обичаха подобна храна. През останалата част от седмицата те бяха на диета, състояща се предимно от ориз и пиле, но в сряда се чувстваха като истински американци.
Хелън, която беше бременна в седмия месец и ставаше все по-едра, първоначално се противопостави на седмичните посещения. Опасяваше се, че въздухът в апартамента може да е замърсен с олово, а тя трябваше да мисли за нероденото си бебе. Ето защо Дейвид реши да провери всичко. Накара доктор Биф Сандрони да свали хонорара си от двайсет хиляди на пет хиляди, но бе принуден да свърши по-голямата част от работата. Претърси сам жилището, взе проби от боята по стените, водата, керамичните покрития, чашите и чиниите, купите, семейните албуми, играчките, обувките, дрехите — всичко, с което семейството имаше контакт. После ги остави в лабораторията на Сандрони в Акрон, взе ги две седмици по-късно и ги върна в апартамента. Според доклада на Сандрони върху вещите се забелязваха само незначителни следи от олово — безобидно количество, което не биваше да притеснява семейство Хаинг. Хелън и бебето бяха на сигурно място в техния дом.
Оказа се, че Туя е бил отровен от „Грозните зъби“ — факт, който доктор Сандрони беше готов да потвърди под клетва във всеки един съд в страната. Дейвид бе попаднал на обещаващо дело, но все още му предстоеше да намери конкретен ответник. Двамата със Сандрони имаха списък с четири китайски компании, специализирани в направата на подобни играчки за американски вносители. До момента обаче не можеха да открият производителя. Според Сандрони едва ли щяха да успеят. Съществуваше вероятността „Грозните зъби“ да са били произведени преди двайсет години, а после да са престояли на склад цяло десетилетие, преди да бъдат транспортирани до Щатите, където навярно бяха останали в търговската мрежа още пет години. Производителят и вносителят може би продължаваха дейността си или пък отдавна бяха фалирали. Китайците се намираха под постоянен натиск от страна на американските експерти, които ги принуждаваха да контролират съдържанието на олово в хиляди продукти, и често беше невъзможно да се проследи кой какво е произвел в лабиринта от фабрики из цялата държава. Доктор Сандрони разполагаше с безброй източници и бе участвал в стотици съдебни дела, но четиримесечните му проучвания го бяха оставили с празни ръце. Дейвид и Хелън бяха посетили всеки битпазар и магазин за играчки в Чикаго и околностите му и бяха успели да съберат внушителна колекция от изкуствени челюсти и вампирски зъби. Нищо обаче не съвпадаше напълно с „Грозните зъби“. Търсенето им не бе приключило, но определено бе загубило първоначалната си енергичност.
Междувременно Туя се завърна у дома. Беше жив, но тежко болен, със сериозно мозъчно увреждане. Не можеше да ходи без чужда помощ, нито да говори ясно, да се храни самостоятелно или да контролира телесните си функции. Зрението му бе отслабнало и той едва реагираше на най-елементарни команди. Ако някой го попиташе за името му, Туя отваряше уста и промърморваше нещо като „Тай“. Прекарваше повечето време в специално легло, което се почистваше изключително трудно. Грижите за момчето се бяха превърнали в ежедневна борба, ангажираща всички членове на семейството и много от съседите. Бъдещето изглеждаше неясно. Според предпазливите изказвания на лекарите състоянието на Туя едва ли щеше да се подобри. В отсъствие на близките те бяха споделили с Дейвид, че тялото и умът му са спрели да се развиват нормално. Не можеха да му помогнат. Нямаше и къде да го преместят, тъй като не съществуваше клиника за деца с мозъчни увреждания.