Оскар вече се отдалечаваше.
— Какъв ми е графикът за днес? — подхвърли през рамо той към мис Гибсън.
— Обичайният. Разводи и пияници.
— Разводи и пияници — промърмори Оскар, докато прекрачваше в кабинета си. — А ми трябва една хубава катастрофа.
Той закачи палтото на кукичката от вътрешната страна на вратата, сложи чадъра на стойката до бюрото и започна да вади документи от чантата си. След малко Уоли цъфна до него с вестника в ръка.
— Говори ли ти нещо името Честър Марино? — попита той. — В некролозите е. Петдесет и седем годишен, със съпруга, деца и внуци, не пише причина за смъртта.
Оскар опипа късо подстриганата си прошарена коса и каза:
— Може би. Сигурно сме му оформили завещанието.
— Поели са го от погребална агенция „Ван Изъл и синове“. Посещения тази вечер, опело утре. Ще намина да видя какво става. Ако е от нашите, искаш ли да пратим цветя?
— Не преди да разбереш размера на наследството.
— Мъдро. — Уоли все още държеше вестника. — Тая работа с електрошоковите пистолети излиза извън контрол, ще знаеш. Обвиняват ченгетата от Джолиът, че са зашеметили с такова чудо един седемдесетгодишен старец, който отишъл да купи „Судафед“ за болното си внуче. Понеже съдържа ефедрин и други боклуци, аптекарят решил, че го купува за нарколаборатория, и като добър гражданин викнал ченгетата. Дотърчали петима. Те пък си имали новички електрошокови пистолети, спрели стареца на паркинга и го друснали здравата. Сега е в критично състояние.
— Връщаме се към електрошоковите дела, нали, Уоли?
— Адски си прав. Добри дела са, Оскар. Би трябвало да поемем две-три.
Оскар седна и въздъхна тежко.
— Значи тази седмица сме на шокова вълна. Миналата седмица бяха обривите от памперси — големи планове да съдим производителите, защото няколко хиляди бебета имали обриви. Миналия месец пък беше китайският гипсокартон.
— По делата за гипсокартона вече има присъдени четири милиарда долара.
— Да, но ние не видяхме и цент.
— Точно това ти говоря, Оскар. Трябва да погледнем сериозно на колективните искове. Там са парите. Хонорари за милиони, плащани от компании, които печелят милиарди.
Вратата беше отворена и Рошел слушаше всяка дума, макар че точно тази тема започваше да се изтърква.
Уоли повиши глас:
— Докопваме няколко такива случая, после се свързваме със специалистите по колективни искове, даваме им дял, лепваме се за тях, докато уредят обезщетението, и си тръгваме с куп пари. Лесна печалба, Оскар.
— Като обривите от памперсите?
— Добре де, от това не излезе нищо. Но тая история с електрошока е златна мина.
— Още една ли, Уоли?
— Да, ще ти го докажа.
— Действай.
Пияницата в края на бара се беше посъвзел. Надигна глава, отвори очи и Абнър му поднесе кафе, опитвайки се да го убеди, че е време да си върви. Един хлапак метеше пода и подреждаше столове и маси. Малкото заведение даваше признаци на живот.
Замаян от водката, Дейвид гледаше отражението си в огледалото и напразно се мъчеше да види нещата в перспектива. Ту го изпълваха вълнение и гордост за дръзкото бягство от каторжния труд в „Роган Ротбърг“, ту почваше да се плаши от жена си, роднините и бъдещето. Алкохолът обаче му даваше кураж и той реши да продължи с пиенето.
Телефонът му завибрира отново. Обаждаше се Лана от службата.
— Ало — тихо каза той.
— Дейвид, къде си?
— Тъкмо приключвам със закуската, нали разбираш.
— Дейвид, май не си много добре. Какво ти е?
— Добре съм, добре съм.
Тя помълча, после попита:
— Пиеш ли?
— Не, разбира се. Часът е едва девет и половина.
— Добре, както и да е. Виж, Рой Бартън току-що си тръгна и е побеснял. Никога не съм чувала такъв език. Сипе всевъзможни заплахи.
— Кажи на Рой да ми целуне задника.
— Моля?
— Чу ме. Кажи на Рой да ми целуне задника.
— Ти си превъртял, Дейвид. Наистина. Не си добре. Не съм изненадана, предвиждах го. Знаех си.
— Добре съм.
— Не си. Пиян си и превърташ.
— Хубаво де, може да съм пиян, но…
— Мисля, че пак чувам Рой Бартън. Какво да му кажа?
— Да ми целуне задника.
— Защо не му го кажеш сам, Дейвид? Имаш телефон. Обади се на мистър Бартън.