— Според мой източник семейството ще се съгласи на пет милиона долара без съдебен процес — започна той.
Гант се намръщи така, сякаш го измъчваха хемороиди.
— Можем да преговаряме — каза той. Последният коментар всъщност не означаваше кой знае какво. Той бе дошъл от Бойси, за да се споразумее. Нищо повече. — Но смятам, че пет милиона са твърде нищожна сума.
— А каква сума си представяте? — попита Коун.
— Клиентката ми не е особено богата — заяви мрачно Гант. — Както ви е известно, сенаторът беше посветил живота си на своя дълг към обществото и трябваше да пожертва много. Състоянието му възлиза едва на петстотин хиляди, а семейството му има нужди. Фамилията Максуел е доста известна в Айдахо и те желаят да поддържат определен начин на живот.
Изнудването беше един от специалитетите на Коун. Сега му се стори почти забавно да бъде от другата страна на барикадата. Сенаторът бе оставил след себе си изключително симпатична съпруга на шейсет години, чиито вкусове не бяха твърде претенциозни. Двамата имаха три деца — четирийсетгодишна дъщеря, омъжена за педиатър от Бойси и затънала в кредити, друга дъщеря на трийсет и пет, която работеше като учителка за 41000 долара годишно, и син на трийсет и една години. Именно в него се криеше проблемът. Кърк Максуел-младши се бореше със зависимостта си от наркотиците и алкохола, откакто бе навършил петнайсет, и определено не печелеше битката. Коун бе направил необходимите проучвания и знаеше повече за семейството от самия Гант.
— Защо не назовете някоя сума? — попита той. — Вече ви предложих пет. Ваш ред е.
— Клиентът ви губи около двайсет милиона на ден поради факта, че „Крейокс“ вече не е на пазара — заяви важно Гант, сякаш бе успял да разкрие добре пазена фирмена тайна.
— По-скоро са осемнайсет, но нека не бъдем педантични.
— Двайсет ми звучи доста разумно.
Коун се втренчи в него над очилата си за четене. Челюстта му леко увисна надолу. Нищо в този бизнес не беше в състояние да го изненада. В момента се преструваше.
— Двайсет милиона долара? — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си.
Гант стисна зъби и кимна.
Коун се съвзе бързо и заяви:
— Нека уточним някои подробности. Сенатор Максуел е работил тук в продължение на трийсет години. През този период е получил поне три милиона от фармацевтичния бизнес. Значителна част са дошли директно от „Варик“ и нейните директори. Освен това той е взел около милион от Националната инициатива за реформа на колективните искове и други организации, чиято цел е да сведат до минимум подобни дела, независимо дали се основават на фалшиви или истински претенции. Прибрал е още четири милиона от лекари, болници, банки, производители и дистрибутори — доста дълъг списък от близки до правителството групи, твърдо решени да ограничат загубите си, да намалят броя на делата и практически да затръшнат вратата на съдебната зала пред всеки, който предявява иск за телесна повреда или причиняване на смърт. Що се отнася до реформата на колективните искове и фармацевтичната индустрия, скъпият Сенатор е имал отлични резултати в изборите. Съмнявам се, че някога сте го подкрепяли.
— От време на време — каза неубедително Гант.
— Не успяхме да открием информация, според която вашата фирма е спонсорирала кампаниите му. Нека не се лъжем, вие сте били на противоположната страна на улицата.
— Дори да е така, каква е връзката със сегашния случай?
— Няма връзка.
— Защо тогава го обсъждаме? Подобно на всеки друг член на Сената, Максуел е прибирал доста пари. Действията му са били законни и са служели единствено за преизбирането му. Вярвам, че разбирате този вид игри, мистър Коун.
— Естествено. Значи той умира и семейството му обвинява „Крейокс“. Наясно ли сте, че сенаторът отдавна е бил спрял да взема лекарството? Последната му рецепта е от октомври миналата година, седем месеца преди смъртта му. Аутопсията показа сериозно сърдечно заболяване и запушване на артериите, които не са свързани с употребата на „Крейокс“. Ако решите да внесете този случай в съда, ще загубите.
— Съмнявам се, мистър Коун. Не сте ме виждали в съдебната зала.