— Ще се видим в съда — изсъска той със свити устни и напусна кабинета.
Два часа по-късно Гант позвъни на Лейтън Коун. Семейство Максуел бе променило мнението си, и то благодарение на безценните му юридически съвети. Седем милиона все пак бяха доста добра сума. Лейтън Коун внимателно го запозна с всички условия и Гант ги прие на драго сърце.
След обаждането Коун предаде новината на Рубън Маси.
— Съмнявам се, че изобщо е говорил със семейството — каза Коун. — Сигурно в началото им е обещал пет милиона, после е решил да се пробва с двайсет, а сега е щастлив със споразумението за седем. Той ще се превърне в герой.
— А ние току-що успяхме да избегнем един изстрел. Отдавна не ни се беше случвало — отбеляза Маси.
29
Дейвид подаде иск във федералния съд, в който се споменаваха всякакъв вид трудови нарушения от страна на фирмата за дренажи „Сисеро Пайп“. Сегашният й обект беше огромна водопречиствателна станция в Саут Сайд, от която щеше да спечели шейсет милиона долара. Ищците бяха трима нелегални работници от Бирма и двама от Мексико. Нарушенията засягаха още много работници, но повечето бяха отказали да се включат в иска от страх да не бъдат подгонени от имиграционните власти.
Според проучванията на Дейвид Министерството на труда и Службата за имиграционен и митнически контрол (СИМК) бяха постигнали трудно споразумение относно некоректното отношение към нелегалните имигранти. Непоклатимият принцип за свободен достъп до правосъдие надделяваше (съвсем леко) над необходимостта от регулиране на имиграцията. Ето защо всеки работник без документи, който беше достатъчно смел, за да се опълчи на нечестния си работодател, нямаше да бъде разследван от СИМК, поне докато трудовоправният спор не приключеше. Дейвид няколко пъти бе обяснил последното на работниците. В крайна сметка бирманците с помощта на Со Хаинг събраха куража да подадат иск. Техните колеги от Мексико и Гватемала бяха твърде уплашени от мисълта, че ще изгубят и малкото пари, които им плащаха. Един от бирманските работници предположи, че поне трийсет мъже, които нямаха нужните документи, получават по двеста долара седмично за осемдесетчасов тежък труд.
Потенциалните обезщетения бяха впечатляващи. Минималната надница възлизаше на 7.25 долара, а федералният закон определяше сумата от 10.87 долара за всеки час над четирийсетия. За осемдесет часа седмично работниците трябваше да получат по 724.80 долара — с 524.80 повече, отколкото им плащаха в момента. Въпреки че му беше трудно да определи точния период от време, Дейвид предположи, че измамата на „Сисеро Пайп“ продължава вече трийсет седмици. Законът допускаше обезщетение в двоен размер на неизплатените възнаграждения, така че всеки от петимата му клиенти можеше да получи около 31 хиляди долара. Съдията имаше право да прехвърли съдебните такси и хонорара на адвокатите върху ответника, ако се стигнеше до доказване на вината му.
Оскар неохотно разреши на Дейвид да задвижи делото. Уоли беше неоткриваем. Навярно обикаляше улиците в търсене на хора с наднормено тегло.
Три дни по-късно анонимен мъжки глас заплаши Дейвид по телефона, че ще му пререже гърлото, ако не оттегли незабавно иска. Дейвид съобщи за обаждането в полицията. Оскар го посъветва да си купи оръжие и да го държи в куфарчето си. Той отказа. На следващия ден получи писмо със смъртни заплахи. В него се споменаваха имената на приятелите му — Оскар Финли, Уоли Фиг и Рошел Гибсън.
Престъпникът вървеше бързо по Престън Авеню, сякаш нямаше търпение да се прибере в този тъмен час. Минаваше два часът през нощта и късният юлски въздух все още трептеше от топлина. Мъжът беше бял, на около трийсет, с дълго криминално досие и малко сиво вещество между ушите. Носеше през рамо евтин спортен сак, в който имаше двулитрова пластмасова бутилка, пълна с бензин. Той рязко зави надясно и се приведе ниско над тясната веранда пред кантората. Всички светлини бяха угаснали. Престън Авеню спеше. Дори студиото за масажи най-накрая бе затворило.
Ако беше буден, Прели щеше да чуе лекото дрънчене на бравата, когато престъпникът внимателно провери дали някой не е забравил да заключи. Вратата не поддаде. Кучето спеше в кухнята. Оскар обаче лежеше буден на канапето. Сгушен по пижама под завивките, той си мислеше колко е щастлив, откакто бе напуснал жена си.
Мъжът се върна на верандата, слезе от нея и заобиколи приведен сградата, докато не стигна до задната врата. Планът му беше да се промъкне вътре и да детонира малката си самоделна бомба. Двата литра бензин щяха да се възпламенят върху дървения под и да обгърнат в огън всички пердета и книги наоколо, преди пожарната да успее да пристигне. Престъпникът разтресе вратата — беше заключена — и бързо отвори ключалката с отвертка. Вратата се открехна и той влезе вътре. Всичко беше потънало в мрак.