Комуникацията включва писането, говоренето, пазаруването и подписването на договори. Докато Меркурий е ретрограден, бъдете предпазливи в тези дейности — внимавайте какво казвате и какви изводи си правите, когато бъбрите с приятели или им пишете писма, очаквайте пощата да пристига със забавяне, а компютрите да се повреждат. С други думи, не се захващайте с нищо важно.
Нещата, които е добре да правите, докато Меркурий е ретрограден: релаксиране, медитиране, редактиране на творбата, която пишете в момента (книга/стихотворение/песен/есе), почистване на къщата, разговаряне с домашния любимец, слушане на музика, рисуване, наспиване!“
Пета глава
Савската царица
— Искаш да кажеш, че нищо не се е случило? — учуди се Рейчъл, когато на следващия ден в училище й разказах за първия си уикенд като Момиче на зодиака. Изглеждаше разочарована не по-малко от мен. — Мислех, че ще си прекарваш невероятно и ще ти се случват всякакви магически неща.
— Може би е така за някои момичета на зодиака, но не и за мен, Тиби Вати. Сигурно съм толкова скучна и обикновена, че планетите дори не си дават труд да ми измислят нещо вълнуващо за вършене и даже покровителят ми офейка от скука.
— Не си скучна, Тиби — опита се да ме успокои Рейчъл и стисна ръката ми. — Смятам, че си най-интересното момиче в цялото училище. — С Рейчъл сме приятелки още от началното училище. Татко ни наричаше „абанос и слонова кост“ — по едноименната песен, написана от Пол Макартни, който му беше любимият от членовете на „Бийтълс“. Мисля, че ставаше въпрос за клавишите на пианото. В текста на песента се казва: „Абанос и слонова кост свирят заедно в идеална хармония“, или нещо подобно. На външен вид сме коренно различни, понеже Рейчъл е висока, с дълга руса коса и бяло като сметана лице, а аз съм дребна, тъмнокоса и с кожа с цвят на кафе.
Усмихнах се. Беше мило от нейна страна да ми каже това, но всъщност имаше предвид, че семейството ми е интересно и мястото, където живеех, е необикновено. Бях интересна само защото ме огряваше техният блясък. Въпрос на време беше да осъзнае, че съм черната овца в семейството. Аз бях невзрачна.
След училище отидох на ледената пързалка, за да се поупражнявам малко, без да ме види някой от познатите, но въпреки усилията ми, не успях да се отдалеча от преградната стена и да застана самостоятелно на краката си. Тръгнах към къщи, чувствайки се като пълна неудачница, и се надявах да остана сама в стаята си за половин час, преди Ясмин да се е върнала от училище. След бъркотията, която остави навсякъде, ми се щеше да почистя и оправя стаята, понеже редът и чистотата винаги повдигаха духа ми.
Влязох и тъкмо щях да си правя сандвич с фъстъчено масло и малинов конфитюр (с ръжен хляб, понеже съм алергична към пшеница), когато чух смях и говор откъм кабинета на татко. Почуках, в случай че беше с клиент, но никой не отговори, а смехът продължи. Накрая любопитството ми надделя, затова отворих вратата, промуших глава и се огледах. Капитан Джон Дори се бе върнал, но този път беше довел още някого. Непознатият изглеждаше по-възрастен от капитана, имаше дълга бяла брада, носеше малки очила и старомоден вълнен костюм. Беше се зачел в една от татковите стари книги. Тогава се сетих. Щом беше с капитан Джон Дори, другият мъж вероятно също бе от хората-планети.
— А, ето я и нея — забеляза ме татко. — Влез, Тиби, имаме гости!
Мама влезе след мен с широка усмивка и поднос, отрупан с напитки.
— Извинявайте, момчета, сокът е от боровинки и ябълки. Изглежда, че божественият нектар е свършил. Може би другия път.
Гостите избухнаха в смях, сякаш бяха чули най-смешния виц на света.
— Тиби, влизай. Запознай се с всички — покани ме татко. — Познаваш капитан Джон Дори. А това е доктор Кронос, известен още като Сатурн. — Мъжът с очилата ми кимна.
Направих всичко възможно да се усмихна дружелюбно, но не знаех какво да кажа или да направя. В училище не ни учеха как да посрещаме планети в човешки облик. Почувствах, че ще припадна или че мозъкът ми ще даде на късо. После си спомних какъв безпорядък е горе в Сатурновата стая. Искрено се надявах мама и татко да не са му я показали, за да не се разстрои.
— Ъъъ, разгледахте ли къщата ни? — попитах, като се стараех да звуча непринудено.
— Само приземния етаж — отвърна доктор Кронос. — Старите ми кокали вече не стават за изкачване на стълби, както едно време.