— Какво…? Това е… Харесва ли ти стаята? — успях да попитам накрая.
Неса огледа стаята.
— Адски ми допада — каза и погледът й се спря върху стенописа, който бе отчасти закрит от ужасния плакат на Ясмин. — Жалко, че не се вижда добре тази знаменита рисунка. По мотиви на Ботичели е, нали?
— „Раждането на Венера“ — кимнах в съгласие.
— Така и предполагах — обади се Ясмин. Стана и моментално смъкна плаката. — Срамота е да се закрива такъв шедьовър.
Не можех да повярвам, че така се подмазваше. Толкова ми се искаше Пат и Ясмин да се ометат, за да си поговоря както трябва с Неса. Имах да я питам милион неща. Двете обаче явно възнамеряваха да останат. Заговориха за прически, грим и козметика, дори за обезкосмяване на краката, а Неса като че ли нямаше нищо против. Тя довърши прическата на Ясмин. Лакира ноктите на краката на Пат. Показа им как да се гримират. Предложи и на мен да ми покаже, но това въобще не ме занимаваше. Исках да си говорим за къде-къде по-важни неща. Отново взех да кипвам. Какъв е смисълът да си Момиче на зодиака — мислех си, — ако трябва да споделяш преживяването с тъпите си роднини?
— Ъъъ, някой друг дойде ли с теб? — попитах, понеже внезапно си спомних думите на мама, че Луната е пристигнала с Венера.
— О, да. — Неса се огледа наоколо, като че ли очакваше някой да се появи от нищото. — Селена беше с нас, когато пристигнахме, и майка ти ни разведе из къщата. Къде може да е отишла?
Пат и Ясмин вдигнаха рамене.
— Попита къде е банята. Сигурно е там — предположи Пат.
Отидох да проверя. Може пък лунната дама да е по-щастлива да ме види. Макар че с моя късмет, едва ли.
Открих я да седи на стълбите, водещи към таванската стая. Приличаше на русалка, само че без опашката — виждах краката й, които се подаваха изпод дългата й до глезените пола, обути в сребристи сандали. Дрехите й бяха ушити от лъскава коприна със сиво-зеленикавия цвят на рибешки люспи, а дългата й сребристобяла коса се спускаше от двете страни на лицето й. Седеше наведена, подпряла главата си с ръце, и изобщо не изглеждаше щастлива.
— Хей, добре ли си? — запитах, щом се приближих възможно най-безшумно.
Селена вдигна поглед и видях, че очите й са синьо-зелени като морето, а ирисът — очертан с нефритено зелено. На челото си имаше сребриста точка. Тя също беше зашеметяваща, но по различен начин в сравнение с Неса. Неса бе очебийно красива, докато тази жена имаше по-нежно излъчване и не толкова натрапваща се красота.
— О! — възкликна тя.
— Ъъъ, аз съм Тиби — представих се и седнах до нея.
— О! — възкликна отново. — Момичето на зодиака?
Кимнах.
— Ти ли си Селена?
— Селена Луна — кимна ми на свой ред.
— Луната значи — рекох и замлъкнах, понеже не знаех какво друго да кажа, така че постояхме безмълвно няколко минути.
— Ъъъм… Случило ли се е нещо? — обадих се пак. Селена подсмръкна и тогава осъзнах, че е плакала. Сложих ръка на рамото й. — О, не плачи. Не може да е толкова лошо. Какво има? Можеш да ми кажеш. Добър слушател съм.
Селена отново подсмръкна и посочи към горния етаж.
— Майка ти ни показа къщата, когато пристигнахме. Толкова красиви стаи. Домът ви е… прекрасен.
— Знам. Мама е много горда с обзавеждането. Веднъж даже снимаха къщата ни за списание „Райски дом“. Видя ли моята стая?
Селена кимна.
— Да… — Подсмрък, подсмрък. — Много е хубава. Направо е… приказна… — Хлип, хлип.
— Но какъв е проблемът тогава? Да извикам ли мама? Ние всички искаме да се чувствате като у дома си. — И тогава ми просветна. Как можех да съм толкова недосетлива? Лунната стая беше пребоядисана. — Да му се не види! Нямаме Лунна стая. О, Селена, толкова съжалявам. Преди имаше. Беше там горе и беше прекрасна, наистина, вълшебна… но после… сестра ми Пат…
— Знам. Пребоядисала я е. От десет планети само аз съм заличена.
— Не съвсем. Сатурновата стая е натъпкана до тавана със стоките на мама, както и с всичко, което не се е побрало другаде.
— Да, но отдолу пак си е Сатурнова стая, нали? А моята направо е премахната. Заличена. Непрекъснато се случва. Сякаш понякога съм невидима. Хората не осъзнават колко ми е тежко. Давам всичко от себе си, наистина. Опитвам се да светя възможно най-ярко, но все не е достатъчно. Това е, защото не излъчвам собствена светлина, знаеше ли това? Светя чрез слънчевата светлина, която се отразява от повърхността ми. Без Слънцето не съм нещо повече от студено, скалисто небесно тяло… Тооолкова съм безинтересна — нищо чудно, че сестра ти ме е затрила. Всички са толкова запленени от Слънцето и от Венера, докато Луната, Луната е толкова скучна, невзрачна, без своя светлина дори…