— Какво правиш, за да си починеш? — попитах Рейчъл, щом се качихме на втория автобус.
— Гледам телевизия — отвърна. — Чета. Понякога обичам просто да легна на леглото и да зяпам небето през прозореца, оставяйки мисълта ми да се рее където си поиска. Защо питаш?
— Просто така. Ъъъ… аз изглеждам ли ти като човек, който си е отпочинал?
Рейчъл се разкикоти.
— Защо ти е толкова смешно? — поисках да разбера.
— Защото си най-активният човек, когото познавам. Ако решиш да си почиваш, сигурно първо ще измислиш списък с релаксиращи занимания и ще съставиш програма с времето и продължителността на всяко от тях.
Идеята си я бива — помислих и си наумих да направя тъкмо това. Можех да добавя релаксацията към списъка си със задачи и да я включа в седмичната си програма. Обичах да подчертавам различните учебни предмети с разноцветни маркери. Това ми харесваше почти колкото съставянето на списъци. Маркирах всеки предмет с различен цвят. Зелен — за география, син — за история, и така нататък. С жълто можех да маркирам часовете за релаксация. Имах две отделни програми. Едната беше учебната, а другата съдържаше дневния ми режим извън училище. По този начин можех ясно и точно да видя докъде съм стигнала, какво още бе нужно да направя и колко време бих могла да отделя. Внезапно осъзнах, че Рейчъл се шегува.
— Мога да се отпускам. Наистина. Просто всеки го прави по различен начин.
— Така е — съгласи се Рейчъл, но не изглеждаше убедена.
Не продължихме разговора, защото автобусът спря. Бяхме пристигнали в Осбъри. За наше щастие облаците, които предвещаваха дъжд, се разнесоха и следобедът се проясни. Слязохме и огледахме околността. Селото изглеждаше приятно, типично за Южна Англия: с тревна площ срещу автобусната спирка, църква малко по-нататък, храст с бели рози пред сградата до църквата и редица магазини, разположени по протежение на улицата.
— Накъде? — попита Рейчъл.
— Да започнем оттам — посочих магазините.
Пресякохме тревната площ и разгледахме магазините. Имаше аптека, будка за вестници, магазин за втора употреба, железария и минимаркет.
— Не ми прилича на място, където живеят планети — отбеляза Рейчъл.
Щях да се съглася с нея, но тогава забелязах деликатесния ресторант.
— Ха — извиках. — Виж ей там. Хващам се на бас, че това е заведението на Юпитер. Татко ми каза за него. Гледай, казва се „Европа“, а Европа е една от четирите луни на Юпитер: Йо, Европа, Ганимед и Калисто.
Отправихме се натам. Изглеждаше като най-обикновен ресторант — маси, столове и барплот в дъното. На вратата висеше табелка с големи букви: ЗАТВОРЕНО.
— Е, часът вече е четири и половина — каза Рейчъл.
— Предполагам. Но никъде не затварят преди шест.
— Може да е заминал на почивка. Хей! — извика Рейчъл, когато продължихме и видяхме един салон за красота. — Не каза ли, че Неса държи фризьорски салон?
Кимнах.
— Обзалагам се, че е точно този — заявих, щом забелязах името му: „Пентаграм“. — Подходящо е за Венера. Пентаграмът е звезда с пет върха, която често се свързва с Венера.
— Защо?
— Мисля, че защото Венера описва пентаграм, докато обикаля около Слънцето — обясних. — Да влезем и да разберем дали някой знае нещо за Херми.
Отидохме до вратата, но ни стана ясно, че вътре няма жива душа. Щорите бяха спуснати, а на вратата висеше същата табела като на ресторант „Европа“ — ЗАТВОРЕНО.
— Мисля, че знам точно къде се намира в момента — рекох.
— У вас?
— Заедно с всички останали — кимнах. — Но не за да се видят с мен. Миналата седмица Луната ми беше в съвпад с Венера. От това, което успях да разбера, няма изгледи за срещи с нея през тази или следващата седмица. Но може и да бъркам. Да беше тук Херми — щеше да ми обясни както трябва. — Посочих друг магазин в края на улицата. — А онова там е интернет клубът, за който разправяше татко. Също така е и магазин за фокусници.
— Държи го мъжът-планета Уран, нали?
— Май да. Поне, когато е отворен — добавих, щом забелязах поредната табела ЗАТВОРЕНО. — Какво става с това място? Прилича на призрачен град. Тук никой ли не ходи на работа?