Козмо изпълзя от кошницата си до вратата, скочи на коленете ми и потърка муцунка в носа ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира. По бузите ми се търкулнаха сълзи и закапаха върху масата. В същия момент навън се заизлива проливен дъжд. Кухнята се освети от светкавица, последвана от гръмотевичен тътен.
— Здрасти, Козмо — изрекох, като потърках на свой ред неговото носле. — Този месец съм Момиче на зодиака. Схващаш ли? Това е голяма чест, ако ме разбираш.
— Мяу — отвърна той и сложи лапа на бузата ми. Тогава откъм градината се чу шум, Козмо скочи от скута ми и се качи на перваза на прозореца. Подпря лапи на стъклото и се загледа навън.
— Какво има? — попитах и отидох при него.
Гледаше съсредоточено нещо или някого. Скоро забелязах един висок слаб мъж, облечен в електриковосин парашутистки екип, със сребриста щръкнала коса и нарисувана на лицето светкавица. Стоеше върху въжето ни за простиране! Той забеляза, че с Козмо го зяпаме, помаха и ни се усмихна, след което се заразхожда по въжето като цирков акробат.
— Този трябва да е Уран — осведомих Козмо. Логично беше да е облечен така, тъй като електриковосиният цвят и символът на светкавицата бяха свързани с Уран. Помахах му в отговор, но реших да не рискувам да излизам навън. Дъждът се лееше като из ведро. — Дано екипът му да е водонепромокаем — добавих, а мъжът продължи да се движи по простора.
Все едно бях на цирк. Както вървеше, той направи задно салто, при което двамата с Козмо ахнахме, после извади малък сребрист чадър от джоба си, разтвори го и заподскача към края на въжето. Скочи долу на тревата, отиде до една раница в края на градината, взе я и си я сложи на гърба. Изглеждаше пълна и непознатият се приведе под тежестта й. Превил гръб, той се заклатушка комично към простора, отново скочи върху него и се увери, че продължавам да го наблюдавам. Приведе се още, направи гримаса и ме погледна, сякаш търсейки съчувствие. Като се държеше за кръста с едната ръка и подпираше раницата с другата, пак тръгна по въжето.
— Уха! Това трябва да е доста, трудно — възкликнах. — Особено ако тази раница е толкова тежка, колкото изглежда.
— Мяу — съгласи се Козмо.
От време на време Ури проверяваше дали го наблюдавам, сетне кимваше, изваждаше пакет от раницата си и го хвърляше на тревата. С всеки хвърлен пакет се изправяше по-малко. Не знаех какво да мисля. Бях свидетел на най-странното представление в живота си. Още валеше силно, но това явно не го притесняваше. Като стигна до края на простора, той пусна последния пакет, изправи се напълно и отново изглеждаше лек като перце. Точно когато хвърли последния пакет, слънцето се показа иззад облаците и освети падащите дъждовни капки, които заприличаха на хиляди миниатюрни диаманти, след което се поклони, а в небето се появи дъга. Беше вълшебно.
Отворих вратата и изръкоплясках.
— Сигурно ти си Ури — предположих.
Отново се поклони и скочи на земята.
— А ти си Момичето на зодиака.
— Така е — кимнах. — Обаче се опитвам да забравя този факт. Не беше особено забавно нито за мен, нито за колегите ти.
— Знам. Съжалявам, че не успях да дойда снощи на вечерята. Май е било доста весело.
— Нямаше да съжаляваш, ако знаеше как свърши.
— Но аз знам. Нали беше част от плана?
— План? Какъв план? Искам да кажа… аз имах план, но…
— Нали ти си Момичето на зодиака?
— Да.
— Всички знаехме какво ще се случи в общи линии през твоя месец.
— Не, не е възможно. Ами че повечето планети почти не ме забелязваха…
— И това беше част от плана — добави Ури и погледна нагоре към небето. — Може ли да вляза? Малко е мокро тук отвън.
Макар че знаех кой е, мама ме беше учила да не пускам чужди хора в къщата.
— Първо трябва да питам мама. Изчакай.
Изтичах нагоре по стълбите и влязох в спалнята. Мама стоеше до прозореца и изглеждаше по-свежа отпреди.
— Мамо, Ури е тук и иска да влезе за малко. Може ли?
— Видях го в градината. Приказен спектакъл — отбеляза. — Да, покани го, но го дръж по-далеч от пунша, ако има още от него.