— Подаръци от чужбина — заяви Херми и бръкна в багажника на мотора си. Подаде на татко бутилка с нещо, наречено „узо“, а на мама — малка статуя на гръцки бог, и една гривна от раковини за Пат. Зачаках реда си, като се надявах да не ме подминат и този път. Нямаше нужда да се безпокоя, защото той извади два пакета, които приличаха на кутии за обувки.
— Това е за Тиби, моето Момиче на зодиака — обяви.
— Какво има вътре?
— Изненада — рече. — Единият е за мен, а другият — за теб.
Отворих моя пакет и видях, че наистина беше кутия за обувки, но вместо тях вътре имаше чифт красиви бели кънки за лед. Веднага му ги върнах.
— Не — отсякох, — не мога да се пързалям. Заявявам го публично като част от справянето със стремежа си да съм най-добрата във всичко.
Херми сякаш се разочарова, че не искам подаръка му.
— Ами партито, на което сме канени? — попита татко. — Нали все още смяташ да дойдеш с нас?
— Може да дойда и само да гледам — отвърнах, макар да знаех, че ако отида и всички останали се пързалят, а аз не, пак ще се чувствам като най-невзрачната от семейство Бати.
Покровителят ми ме изгледа съсредоточено.
— Ела с мен на пързалката и ще ти помогна.
— Ами да. Защо не отидеш, миличка? — подхвърли мама. — Ние с татко ти също ще дойдем.
— Ще те закарам с мотора — предложи Херми. — Имам още една каска.
— Не мога — продължих да се дърпам. — Не умея да се пързалям и никога не съм се возила на мотор.
— Само трябва да се държиш и да се отпуснеш — настоя той.
— Едното противоречи на другото. Как е възможно хем да се държиш, хем да се отпуснеш?
— Първото действие е физическо, а второто — психическо. Опитай.
Не исках да ме помислят за неблагодарна или твърдоглава.
— Добре — съгласих се. — Ще се кача на мотора, но няма да се пързалям.
Сложих си каската, която ми даде, а мама и татко ми помогнаха да се настаня на мотора зад него.
— Дръж се и се отпусни — повтори татко и се засмя.
Лесно му е на него — казах си. — Нали ще се вози на сигурно в колата си.
Херми запали мотора и — врррууум — потеглихме, и се понесохме по улицата. Вкопчих се в гърба му и стиснах здраво очи. Въздухът свистеше в ушите ми. След няколко минути се осмелих да погледна наляво. Съседните къщи се размиха пред погледа ми в общо петно и ми се сви стомахът. Отново затворих очи.
— Добре ли си там отзад? — попита вестителят.
— Ъъърррффф — извиках в отговор и го сграбчих още по-силно. Добре, с държането май се справям — помислих си, — сега трябва да пробвам това с отпускането.
Отпусни се, отпусни се, отпусни се — зашепнах на себе си. Пак отворих очи и ги фиксирах в гърба на Херми. Не смеех да отместя поглед встрани, да не би да повърна. Реших пак да замижа. Всяко нещо по реда си — успокоих се мислено. Можех да се държа без проблем, но отпускането все още ми се струваше непосилна задача.
След около десетина минути намалихме и спряхме. Скочих долу, а Херми отиде да остави мотора на паркинга. Останах да го чакам на стълбите, като се мъчех да престана да треперя. Мама и татко не закъсняха, паркираха до мотора и излязоха от колата, махайки ми оживено.
Те се запътиха към гардероба да си вземат кънки, а ние с Херми отидохме на пързалката. Тя беше празна.
— Защо няма други кънкьори? — учудих се аз.
— Ще дойдат следобед — отвърна той. — Дотогава пързалката е наета само за нас — подарък от мен заради тежките три седмици от зодиакалния ти месец.
— Все още отказвам да стъпя на леда — заявих. — Аз… не че се инатя. Просто не мога. — Ужасявах се само при мисълта.
— Ще я караме стъпка по стъпка — настоя Херми, след което свали маратонките си, седна и нахлузи кънките. — Първо погледай мен.
В следващия миг се изправи и се озова на пързалката. Представляваше чудесна гледка — движеше се с грациозността на танцьор и със скоростта на състезател.
— Сякаш не стъпва, а лети — отбеляза татко, който се бе доближил зад мен.
— Нищо чудно — нали е Меркурий? — обади се мама, присъединявайки се към нас.