Выбрать главу

Фредерик Пол, Джак Уилямсън

Звездното дете

1

В деня, часа и секундата, когато настъпи пролетното равноденствие, най-близките звезди до Слънчевата система угаснаха.

Цяла дузина мигна едновременно. Блестящият Сириус и свръхплътният му спътник. Яркожълтите близнаци Алфа Кентавър. Мътната червена точка на Проксима… далечните пламъци на Ета от Еридан и 70-А от Змиеносец. И… самото Слънце!

Могъщите космически двигатели обявиха почивка. Синтеза на големи ядра от по-малки, трансформацията на излишната маса в енергия, промъкването на енергията през бушуващия газ, излъчването й в пространството — всичко това се прекрати.

На бреговете на земните океани, в кратерите на Луната, в марсианските пустини, на спътниците на Сатурн, в станциите на Космическия Заслон, на самите Рифове — многомилиардното човечество се сгърчи и усети страха. През Галалактиката премина фотонен шепот, стремителен като светлина:

— Звездната Рожба!

Така започна всичко.

Звездите угаснаха за няколко секунди. Първи забелязаха събитието жителите на Рифовете. След това бавният Плутон улови мигането на 70-А от Змиеносец. В същото време Нептун, пълзящ без да бърза по потопената си в мрак орбита от другата страна на Системата, забеляза отслабването на Сириус. На Земята, където грохналият Планиращ се усмихваше в златното си кресло, сигналите дойдоха едновременно. Подпухналото лице на стареца доби мрачно изражение, когато астрономите му доложиха за станалото. Планиращият побесня.

Първите доклади пристигнаха от подземната обсерватория, разположена в зоната на терминатора1 на Меркурий, където на дъното на кратера бавно се отместиха бетонните плочи и се отвори гърлото на шахта. От нея се показа сребрист купол. Изпод огромните полусфери към близкото Слънце бяха насочени десетки оптически и радиотелескопи, пирометри и камери. Върху купола блестяха гигантски букви:

„НАЙ-МОГЪЩИЯТ НАГРАЖДАВА НАЙ-ВЕРНИТЕ“

Във вътрешността на бронираната, термоизолирана, с прохладен въздух обсерватория трима астрономи не откъсваха очи от пулта със стотици индикатори и циферблати. Те чакаха.

Защото получиха предупреждение.

Старшият офицер отмести поглед от хронометъра и промърмори:

— Пет минути!

Другите двама мълчаливо наблюдаваха приборите. Сивокосият капитан от Технокорпуса виждаше колегите си в бледата светлина на екрана, която потушаваше проблясъците на скалите и индикаторите. На екрана плуваше изображение на Слънцето — златисто, набъбнало, с дебели пипала от свръхнакален газ. То бе увиснало ниско над изсечената линия планини на хоризонта.

Капитанът продължи да си мърмори под носа:

— Хайде, давай, готови сме.

Най-младият беше кадет от Технокорпуса — честолюбив юноша, успял да се сблъска със суровата действителност на службата и кариерата в Технокорпуса. Той се осмели да вметне:

— Готови за какво? Според мен това е блъф.

Старшият го погледна с жълтеникавите си очи, но премълча.

— Нима? — обади се третият — нисък и леко пълен лейтенант. Неотдавна беше получил новото си звание и гледаше на света оптимистично. — Значи заданието на Машината също е блъф?

— Чакай, не исках да кажа…

— Ясно. Но си забравил, че Машината следи за целия План. Ние изпълняваме частни задачи. Щом Машината се интересува от така наречената Звездна Рожба, значи така трябва.

Кадетът посочи огромното Слънце и сърдито възкликна:

— Виж! Кой може да изгаси това?

Лейтенантът вдигна рамене, а старшият офицер напомни:

— Остават четири минути.

По време на дежурството кадетът беше занемарил дисциплината. Намръщи се и погледна показанията на пирометрите.

— Температурата не мърда! Тук сме от три седмици и нищо не сме забелязали!

— И три години ще останем, ако Машината заповяда — рязко каза капитанът. — Тя не греши. Построили са я, за да управлява Плана. И не може да върши глупости като нас.

— Да, сър. Но няма нищичко! — възкликна кадетът. — Никакви големи петна, никакви звездни рожби!

— Научи се на търпение — посъветва го лейтенантът. — Или ще послужиш на Плана директно — в Банките за органи винаги имат нужда от резервни части.

Кадетът млъкна. Тримата се наместиха в креслата и се стегнаха с колани, без да изпускат от поглед изображението на Слънцето. С червен воал, обсипано с дребни петна, то бе увиснало над хоризонта като Око Господне. В кабината беше тихо. Само приборите прищракваха и свистяха.

— А пък аз съм го виждал като обикновена звезда — сякаш на себе си каза лейтенантът. — Не по-ярка от другите, даже и от Вега1.

— Били сте на Рифовете? — ахна кадетът.