— Абсолютно вярно, генерале — тихо каза Карла. — Точно за това съм тук — за да ви заведа на Рифовете. Не знам как, но съм сигурна, че ще се случи.
Стаята внезапно се наклони.
Тласъкът ги изненада. Хората уплашено се спогледаха.
Най-спокоен беше Ган, който мрачно изкоментира:
— Струва ми се, че това усещане ми е познато.
Знаеше, че дългия път до Рифовете ще бъде съкратен до няколко секунди.
Не изпитваше страх. Точно обратното — беше сигурен, че скоро ще застане лице в лице със съществото, предизвикало такива сътресения в цялата Слънчева система. Това го освободи от бремето на съмненията. И въпреки всичко нещо го тревожеше — въпрос, който беше зададен, но беше останал без отговор.
Стаята отново се наклони, светлината намаля. Той се сети…
— Защо, Карла?
Момичето от Рифовете влюбено го погледна.
— Какво имаш предвид, Бойси?
— Защо са се изплашили от теб ония тримата?
Стаята плуваше, сякаш я гледаха през бракувано увеличително стъкло. Светлината гаснеше и разстоянието между тях се увеличаваше, макар че стояха неподвижно.
В този момент Ган видя отговора — видя от какво са се изплашили тримата астрономи.
В полумрака единствено лицето на Карла се виждаше ясно — то светеше. Лицето, тялото и ръцете й изпускаха мека, златиста светлина.
15
Падаха през пространството. Пътят беше безкрайно дълъг, защото водеше към Вечността. Най-сетне спряха.
Бяха пристигнали на местоназначението — в един удивителен и непознат свят.
В тъмното пространство плуваха разноцветните части на Вихъра — изумруди и рубини, сини и бели скъпоценни камъни. Златистия облак бавно пулсираше, а в него се намираше корабът-крепост, наречен „Общност“.
Карла не можеше да опише с думи истинските му размери — пред тях стоеше космически Левиатан1.
Бойси забеляза, че не са сами. Към тях се приближи тъмен силует и замря, като радостно мъркаше. Светещ червен нос докосна ръката на Карла.
— Бела! — момичето погали златистата козина по гърба на животното. — Това е моят пространственик. Намираме се във въздушния му мехур, без който не бихме оживели.
— Стига сантименталности! — грубо каза генералът. — Това същество може ли да ни заведе до „Общност“?
— Вече сме се отправили натам. Погледнете и сам ще се уверите — отговори Карла.
Наистина приближаваха към кораба. Гигантският му силует нарастваше пред очите им.
В действителност „Общност“ се оказа много по-величествен, отколкото си го представяха. Изглеждаше като уединена малка планета, увиснала в пустотата между златистия облак в центъра на Вихъра и крехките рифчета по периферията. След като го заобиколиха, видяха отвора на главния шлюз, разположен на кърмата между шест черни цилиндъра — нереактивните двигатели.
По всичко изглеждаше, че през изминалите години двигателите не са пускани в действие. Корабът изглеждаше запустял.
Пространственикът сам се насочи към шлюза, сякаш се подчиняваше на невидима, но непреодолима сила.
Вратите на шлюза не бяха по-ниски от триетажно здание. Когато пространственикът влезе, те се затвориха, а от черните стени бликна сивкава светлина.
Бяха затворени в пещера от стомана.
Навсякъде по стените се забелязваха вдлъбнатини и улеи, сякаш тук са се провеждали грандиозни сражения. Но Бойси знаеше, че такива не е имало. Тогава откъде са се взели тези следи? „Най-вероятно от метеорити — реши той. — Та нали люкът е бил отворен десетилетия наред!“
Генерал Уийлър забеляза озадачения поглед на Ган и сърдито процеди:
— Гадните пироподи са изгризали кораба ми! Кълна се в Плана — ще ги унищожа до един!
Генералът беше прав. Не само това — беше много ядосан. Това беше неговия кораб, неговата Планираща Машина. С тяхна помощ възнамеряваше да направи свои всички светове от Слънчевата система.
Бойси осъзнаваше, че на борда на „Общност“ има неща, по-опасни от пироподите. Внезапно чу шума на помпите, които пълнеха шлюза с въздух. Вече нямаха нужда от защитната капсула на пространственика. Животното разбра това преди хората.
— Бела! Дръж се прилично! — извика Карла.
Но златистото създание не се подчини, а започна да се мята из помещението като пиропод. Успя да намери цепнатина в стената, която допреди минута не съществуваше и изчезна от погледите им.
— А-ах! — изкрещя радостно генералът. — Най-после! Машината ме очаква!
Той изчезна в цепнатината също толкова стремително, колкото и Бела.
Останалите го последваха без да бързат. Псевдогравитационното поле създаваше притегляне, равно на една десета част от земното. Можеха да вървят спокойно и да спестят голяма част от усилията, които биха употребили, ако се изкачваха по шахтите на асансьорите, защото там притеглянето беше равно на земното. Въпреки това Бойси беше запъхтян от усилието да не изостава от Уийлър.