— Приятен ден, Бити, момичето ми.
След двадесетина минути вече изкачваше обгърнатия в мис хълм, карайки бавно, тъй като не искаше да излезе от пътя или да удари някоя сърна…
— Мамка му!
Мери натисна спирачките и рязко завъртя волана надясно, миг преди хамърът на Куин да се блъсне в нея.
Джипът се закова на място и цял куп воини изскочиха навън и се втурнаха към нея, сякаш волвото се беше запалило.
— Мери!
— Мееееери!
Бъч отвори рязко вратата й.
— Мери! Мамка му!
Нямаше как да не се разсмее на изражението върху лицето му. И това на Блей. На Джон Матю. На Куин.
Тя вдигна ръце и каза:
— Добре съм, добре съм. Честна дума.
— Ще се обадя на доктор Джейн…
— Бъч. Сериозно. — Тя разкопча предпазния колан и бутна бостънеца от пътя си. — Виждаш ли? Дори въздушната възглавница не се е задействала. Макар че тези разминавания на косъм започват да ме изнервят. Онази вечер за малко да блъсна един лесър.
Това затвори устите и на четиримата. Сега те стояха там и я гледаха така, сякаш всеки миг щяха да повърнат синхронно.
— Момчета, дори не ме докоснахте. Добре съм. — Тя кимна към черния път, по който бяха дошли. — Даже не знаех, че там има път… Откъде идвате?
— Отникъде. — Бъч я улови за лакътя и се опита да я поведе към мястото до шофьора. — Аз ще те откарам до вкъщи…
— Не. — Тя се запъна и впи поглед в него. — Бъч. Нищо ми няма. Искам и четиримата да си поемете дълбоко дъх… и може би да сложите глави между коленете си, за да не припаднете. Случват се такива неща, но и двамата реагирахме достатъчно бързо, така че, нека го забравим… или ще се обадя на Фриц и ще му кажа да боядиса спалните ви в розово. Веднага след като сложи сушени цветя върху писалищата ви и картинки от „Замръзналото кралство“ на стените ви.
— Говори сериозно — обади се Блей, с немалка доза респект в гласа.
— И още как — измърмори Куин. — Човече, нищо чудно, че издържаш да бъдеш обвързана с Рейдж. Излезе ли от правия път и ти го слагаш на мястото му, нали?
— Просто се притесняваме — включи се и Джон Матю на езика на знаците. — И наистина не искаме да се наложи да казваме на благоверния ти, че сме те наранили. Това е всичко.
Мери отиде до него и го прегърна.
— Знам. И съжалявам, че съм малко кисела. Последните няколко нощи бяха дълги. Хайде, да вървим да хапнем.
Тя се върна зад волана на волвото и подкара нагоре със същата бавна скорост. Хамърът остана на почтително разстояние зад нея… и тя съвсем ясно усещаше как бойците следят всяко нейно движение.
Защото и четиримата се бяха лепнали за предното стъкло на джипа — група майки квачки, разтревожени за заблудено пиленце.
Ала наистина изпълваха огледалото й за обратно виждане с любов. Което никога не можеше да бъде нещо лошо.
След като всички паркираха пред имението, всеки на обичайното си място (тя — до поршето на Мани, те — до новата играчка на Ви, каквато и да беше точно), Мери слезе от колата с чантата си в ръка, готова да отблъсне цял куп какво-ще-кажеш-за-един-бърз-преглед предложения.
И да не повярва човек — четиримата се насочиха към нея в боен строй.
Тя вдигна ръце и заяви, спокойно и разумно:
— Аз не мога да умра, забравихте ли? Освен това, в случай че не сте забелязали, съм на крака, говоря с пълни изречения… дори се усмихвам. Виждате ли? — Тя посочи устата си. — Така че какво ще кажете да отидем на Последното хранене, докато все още се държите на крака?
Разнесе се баритонов хор от „добре“ и „все тая“, а после Джон Матю сложи ръка около раменете й и я прегърна за миг, преди всички да се отправят към вестибюла.
Фриц им отвори вътрешната врата.
— Добре дошли! Как сте всички?
Докато икономът се покланяше, а останалите влизаха, Мери спря. Беше прекосявала преддверието безброй пъти, ала от доста време не бе поглеждала истински високия таван, изрисуван с величествени воини, възседнали бойни коне… нито пък бе поспирала, за да се възхити на изящно украсените колони от мрамор и малахит… или пък за да послуша разговорите, докато членовете на домакинството се събираха в трапезарията.
Всичко беше прекалено разкошно и лъскаво, и прекрасно, като се започнеше от Зи и Бела, които тъкмо слизаха по голямото стълбище с Нала; Рот и Джордж, които прекосяваха мозаечния под заедно с Тор; Джон Матю и Хекс, които се прегръщаха.
Докато отиваше на Последното хранене, Мери си мислеше за това как Рейдж бе разказал на Бити за всички в къщата, неговите прекрасни, преднамерено смешни, словесни карикатури на всичко, с което бе благословено това семейство.