— Не разбирам…
— Снощи те попитах дали приятелчето ти Дъги разполага със средства, за да инсценира нещо като онова изпотъпкано място. Ти отрече… и удобно пропусна да споменеш, че ти разполагаш. С пари като твоите, може да си се изръсила за компютърни ефекти в онзи клип, да си платила на някого да обърне училищния двор с главата надолу, а после си намираш репортер от „Колдуел Куриър Джърнъл“, надявайки се той да се окаже достатъчно тъп, за да ти се върже и да ти осигури малко местно отразяване. И преди да се е усетил човек, историйката се появява в Хъфпост и Бъзфийд… а после научаваме, че си сключила сделка за филм за „вампирите“ в Колдуел. Съвсем естествено.
— Изобщо не е това…
— Не ми се обаждай отново…
— Аз съм осиновена, окей? И не съм виждала така наречените си „родители“ от поне година. Не се чувствам тяхно дете, така, както те не ме подкрепят и ако искаш доказателство за това колко малка е банковата ми сметка, на драго сърце ще ти покажа жалкото си месечно извлечение. Попитах те какво мислиш за всичко онова в интернет, защото самата аз се опитвам да го проумея. Позволи ми да те уверя обаче, че нищо от записа в „Браунсуик“ не е в резултат на чекове, които съм написала на когото и да било. Така че защо не направиш нещо повече от най-повърхностно разследване, преди да започнеш да ме обвиняваш в какво ли не. Благодаря. Довиждане.
За малко да хвърли телефона обратно в чекмеджето, но се въздържа, защото онези, които се притесняват дали ще могат да си платят наема, определено не би трябвало да се поставят в положение да трябва да си купуват нов…
Служебният телефон услужливо позвъни точно в този момент и тя побърза да вдигне, благодарна, че има с какво да отвлече мислите си.
И докато поправяше допуснатия пропуск относно смяната на противопожарна аларма в един апартамент в другия край на града, тя прехвърли отново цялата ситуация в главата си. Като за начало, лудост би било да пилее повече време и усилия, опитвайки се да открие какво стои наистина зад онези видеоклипове. Освен това силно подозираше, че мозъкът й се бе отплеснал по тази глупост от отегчение.
Проблем, който можеше да бъде разрешен не като си отвлича мислите с други неща, а като седне и се опита да разбере какво иска да прави със себе си.
Да, вече беше решила, че живот сред хайлайфа, като онзи, който водеха осиновителите й, определено не е за нея. Ето че вече беше отписала една възможност…
Когато от чекмеджето отново се разнесе вибриране, тя го отвори и извади апарата измежду разпилените кламери и моливи, които не използваше.
Беше Бил и тя се поколеба дали да не остави да се включи гласовата й поща, но знаеше, че би било детинска постъпка.
— Мога само да предположа, че възнамеряваш да ми се извиниш. Или направи проверка на кредитната ми оценка? Всъщност не е чак толкова лоша, макар че, не забравяй, тя няма нищо общо с това какви авоари притежаваш, а с това колко точен си с плащането на сметките си.
Бил се прокашля.
— Извинявай. Май си извадих някои прибързани заключения.
Джо завъртя стола си, така че сега седеше с лице към логото на кантората върху филцовата стена. Пое си дълбоко дъх и измърмори:
— Знаеш ли, мисля, че ако се опитваш да си създадеш репутация като разследващ репортер, няма да ти навреди, когато проучваш някого, да се поразровиш малко по-надълбоко от най-повърхностната информация за него.
— Просто си помислих… е, няма значение какво си помислих. — Бил направи пауза. — Е, все още ли искаш да се видим на обяд?
Джо си погледна часовника. Просто за да си спечели малко време.
Е, отказваш ли се, или какво?, попита се.
Ако продължеше да се рови в това, като нищо щеше да затъне още по-дълбоко, което определено нямаше да й помогне да си размърда задника и да си намери истинска работа…
— Джо?
Дълбокият глас, изрекъл името й, я накара да подскочи и да се обърне. Браянт се бе облегнал на бюрото й.
— Джо? — повика я Бил в слушалката.
Докато се взираше в красивото лице на шефа си, Джо усети, че се досеща защо си търси оправдания да остане на работа без никакви перспективи. Защото само да си плакнеш очите с някого, не водеше доникъде.
— Да, ще дойда — заяви тя в слушалката и затвори. — Хей, върна се по-рано.
— Кой беше това? Гаджето ти? — Браянт се усмихна, присвивайки очи. — Не си ми казвала, че имаш гадже.
— Защото нямам. Успя ли да сключиш онзи договор? Мога да започна… ъ, защо ме гледаш по този начин?
Телефонът на Браянт иззвъня в ръката му в същия миг, в който и служебният телефон върху бюрото й, и преди Браянт да успее да отговори, Джо вдигна слушалката, поднесе я към ухото си и изрече официалния поздрав на кантората.