— Как изглеждам? — разнесе се гласът на Рейдж зад нея.
Мери се обърна и се сепна.
— Е? — попита той и се завъртя в кръг. — Това добре ли е?
— Тази хавайска риза? — засмя се Мери. — Подарих ти я на шега.
Рейдж подръпна ръба на шарената ужасия с размерите на палатка.
— Това е единствената ми дреха, която не е черна.
Е, така си беше. И едва ли би могъл да намери нещо, което да е по-малко мрачно от тази риза, с десена й на палмови дръвчета в поне сто различни нюанса на синьо, зелено и прасковено… което бе и причината Мери да я купи.
— Не искам да изглеждам като войник.
— И аз затова си избрах дънки. — Тя се погледна и направи гримаса. — Въпреки че вече не си падам особено по тях.
— Но те определено ти стоят прекрасно — измърмори той и като се приближи до нея, я взе в прегръдките си. Ръцете му се плъзнаха надолу и стиснаха дупето й. — Последният ден беше невероятен, между другото.
Тя сложи ръце на гърдите му и се заигра с едно от розовите копчета на ризата.
— Въпреки че заспах върху теб?
— Най-вече заради това.
Целуваха се известно време, а после Мери отстъпи назад и го огледа от главата до петите.
— Честно казано, мисля, че трябва да си облечеш нещо, с което се чувстваш удобно.
— Е, определено не е това. Някой с моите размери и с толкова цвят? Ще съм като ходеща мигренна аура.
Докато той се отправяше обратно към дрешника, Мери отново сведе поглед към дънките си… и реши да последва собствения си съвет.
Десет минути по-късно те излязоха от имението: Рейдж — облечен в черно, Мери — с панталон за йога и пухкав червен пуловер.
Докато прекрачваше прага на вестибюла, Рейдж обви ръка около нея и я целуна по върха на главата.
— Ще си изкараме страхотно.
— Благодаря ти, че го правиш. Знам, че трябваше да си промениш смяната.
— Тор на драго сърце я пое. В момента определено е в настроение да убива.
— Защо?
— Господи, поради цял куп причини. — Той я поведе през калдъръмения двор, покрай зазимения фонтан и спря пред понтиака. Отвори й вратата откъм мястото до шофьора и заяви: — Госпожо, вашето превозно средство.
След като я настани, седна зад волана и те се понесоха по обвития в мис планински склон и криволичещия път, отвеждащ към магистралата. „Убежището“ бе на около двадесетина минути оттам, ала времето отлетя като миг и ето че Мери вече слизаше от колата, казвайки на мъжа си, че няма да се бави.
Изтича до входната врата, въведе кода и влезе на топличко вътре. Отправи се към стълбите и…
— Тук съм.
Гласът на Бити я накара да спре.
— Здравей. Как си?
Момиченцето беше облечено в друга от широките си рокли, черното яке беше сгънато в скута му, докато седеше, изпънало гръб, на дивана в хола.
— Той наистина ли дойде? — попита Бити, докато се изправяше. — Наистина ли ще отидем?
— Наистина.
Бити се приближи до пуснатите пердета и ги повдигна.
— О, пристигнал е с неговата кола.
— Да, точно както обеща. Ще откриеш, че моят хелрен общо взето винаги прави онова, което е обещал.
Мери вече беше казала на Мариса за плана им и бе получила категоричното й одобрение, но искаше да се увери още веднъж.
— Ще ми дадеш ли само минутка, за да мина през кабинета си?
Момиченцето кимна и тя се втурна по стълбите. Мариса не беше на бюрото си, така че Мери се отправи към кабинета си, за да пусне един бърз имейл до целия персонал.
Не стигна дотам обаче. Поне не и веднага.
Върху бюрото й почиваше картонена кутия с размерите на кутия за обувки, само че по-скоро квадратна, отколкото правоъгълна. Отгоре й лежеше плик, макар че тя знаеше какво има вътре, още преди да го прочете.
Бележката беше кратка, но мила. Мери я прочете два пъти, а после повдигна предпазливо капака на кутията. Вътре имаше простичка месингова урна.
След падането на нощта, една от медицинските сестри на Хавърс беше донесла тленните останки на майката на Бити, за да спестят на момиченцето още едно пътуване до болницата. Наистина мил жест, от онези, които те карат да примигаш учестено и да си поемеш няколко големи глътки въздух.
Мери се отърси, за да се съсредоточи, и включи компютъра си. Пусна имейла и побърза да се върне на долния етаж. Бити отново беше седнала на дивана и чакаше търпеливо, но си беше облякла палтото.
— Готова ли си? — попита Мери.
Докато момиченцето се изправяше за втори път, Мери реши да изчака, преди да й каже за пратката. Детето заслужаваше едно безметежно излизане на по сладолед…
— Видя ли какво има върху бюрото ти? — Бити вдигна очи. — Кутията?