Все тая, никога не си беше падал по сантименталностите.
Така де, изприщваше се само от намека за нещо розово. И не само защото би могло да бъде признак на локална кожна инфекция.
— С Кор имахме разправия. — Докато двамата крачеха по коридора, сенките им ту избързваха пред тях, ту отново изоставаха, когато стигнеха до поредната факла. — Той е фен на „Янките“, така че можеш да си представиш как върви разговорът. Имаме обаче и някои общи неща. Той също ненавижда майка ми.
Смехът на Джейн бе дълбок и някак рязък, грубоват звук, който той обожаваше.
— Така ли? — Тя намести един от саковете на рамото си. — Някакви други важни разговори?
— Има ужасен вкус за музика. Дори не знае кой е Ийзи-И.
— Е, добре, това е чисто и просто грешно.
— Нали? Днешната младеж. Светът отива по дяволите.
До леглото (е, носилката) на Кор, Джейн пусна саковете на пода, а после изпитателният й поглед обходи пациента и се задържа върху показанията на мониторите.
— Батерията се оказа по-издръжлива, отколкото предполагахме — отбеляза Ви, дръпвайки от цигарата си. — Все още има няколко часа, преди да се наложи да я сменим.
— Много добре. Ще оставя резервната ей тук.
Ви й направи място, за да може да провери катетъра на Кор, да смени банката с физиологичен разтвор и да влее няколко лекарства през системата.
— Е, какво мислиш? — попита Ви. Не защото нямаше собствено мнение, а защото обожаваше, когато тя му говореше на медицински език.
Докато от устата й се заизлива поток от сложни термини, той трябваше да се намести в панталона си. По някаква причина, когато Джейн беше така професионална, го изпълваше неудържимо желание да бъде в нея. Вероятно имаше нещо общо с обвързването — искаше да бележи тази забележителна жена като своя, та целият свят да знае, че не трябва да се доближава до нея.
Джейн бе единствената жена, успяла някога да привлече вниманието му и да го задържи. И да, ако решеше да го погледне от психологическата страна, това вероятно бе, защото всеотдайната й страст към работата, безмилостната й отдаденост на безпогрешността, го караха да се чувства така, сякаш винаги я гони, просто за да не изостава.
В толкова много отношения той беше типичен хищник: преследването беше по-възпламеняващо от залавянето и поглъщането.
А с Джейн винаги имаше нещо за преследване.
— Ехо? Ви?
Очите им се срещнаха и той се намръщи.
— Извинявай. Отнесох се.
— Не си само ти. — Тя отново се усмихна. — Както и да е, казвах, че се консултирах с Мани и Хавърс. Обмисляме дали да не отворим черепа му. Искам да го наблюдавам през следващите дванайсет часа, но дори със стента, който поставих тази сутрин, напрежението в мозъка постепенно се увеличава.
— Можете ли да го оперирате тук?
Тя се огледа наоколо.
— Не мисля. Въздухът е прекалено прашен. Светлината не е добра. И най-вече ще имаме нужда от апаратура, която просто не бихме могли да вкараме в пещерата.
— Е, кажи ми какво искаш и ще го преместим, където кажеш.
— Ти си върхът.
— Така си е. Освен това бих направил всичко за теб.
Очите им се срещнаха и тя напъха ръце в джобовете си, отстъпвайки назад, докато гърбът й не опря в рафтовете.
Когато не каза нищо, Ви се намръщи.
— Какво?
— Искаш ли да ми кажеш какво става в главата ти?
Ви се засмя тихо, след което си спечели няколко мига, взирайки се във върха на цигарата си. Във възцарилата се тишина обсъждаше със себе си дали просто да не отмине думите й, но това бе, защото ненавиждаше да обсъжда всякакви емоционални въпроси.
— Знаеш ли, бих опитал да отрека, че в главата ми става нещо, но…
— … би било загуба на време.
— … би било загуба на време.
Усмихнаха се, когато изрекоха думите едновременно, с един и същи тон. А после той отново стана сериозен.
Угаси цигарата в подметката на тежкия си ботуш и пусна угарката в празната кутия от кока-кола, която използваше за пепелник. За да спечели още миг, плъзна поглед по стотиците урни наоколо. А после погледна към Кор.
Не беше точно разговор, който би искал да води пред когото и да било. Ала копелето притежаваше горе-долу толкова съзнание, колкото и някой от кожените дивани в Дупката. А тук и сега определено беше за предпочитане пред по-късно и някъде другаде в хаотичното имение, където живееха.
— Някога мислила ли си да си имаш дете?