Пълна лудост.
На вратата се почука.
— Влез, Мани. Готов съм да го направим… О, здрасти, Ви, какво става?
Братът беше облечен за битка, през гърдите му бяха препасани черни кинжали, под мишницата до един от пистолетите му имаше сгънат вестник.
— Дошъл си, за да ме освободиш от гипсовата ми клетка? — Рейдж я почука с юмрук. — Или от каквото там е направена.
— Не. — Ви се облегна на вратата. — Имам лоша новина и никаква новина. С коя искаш да започна?
— Не си открил нищо за чичото на Бити, нали?
Брат му поклати глава и Рейдж въздъхна, а цялото му тяло се отпусна от облекчение, което не беше правилно. А после си заповяда да не избързва. Двамата с Мери нямаше да осиновят Бити.
Наистина.
Ами да, защото това би било лудост. Особено при положение че изхождаше за съвместимостта им с детето, вземайки предвид, че предишната нощ в сладоледаджийницата на Беси бяха поръчани и изконсумирани два шоколадови сладоледа във вафлени фунийки.
Вишъс сви рамене.
— Проверих всяка база данни, всеки контакт на юг, с който Братството разполага. Не казвам, че няма семейства, които са се изплъзнали от регистрите ни, но не можах да открия нищо с името на Бити, майка й, баща й или чичото.
Рейдж стисна ръба на масата, приковал очи в покрития с линолеум под.
— С Мери обмисляте да си я вземете? — Когато той вдигна учудено глава, Вишъс го погледна така, сякаш искаше да каже: Не беше трудно да се досетя. — Няма нищо лошо, ако е така. Искам да кажа, онази вечер говореше за деца, а после ме помоли да проверя семейното положение на едно сираче. Не е особено трудно да събереш две и две.
Рейдж се прокашля.
— Недей да казваш нищо за това. На когото и да било.
— Да, защото нали си ме знаеш каква съм клюкарка.
— Говоря сериозно, Ви.
— Хайде де, познаваш ме достатъчно добре. И знам какъв ще бъде следващият ти въпрос.
— Така ли?
— Трябва да говориш със Сакстън. Той ще е в състояние да ти каже какви са изискванията, за да я осиновите. Според мен в старите дни кралят е трябвало да даде одобрението си всеки път, когато е ставало дума за благороднически семейства… и макар че Бит е от обикновените граждани, като един от Братството, ти си член на аристокрацията. Мисля, че голяма част от това има общо с унаследяването, но отново, Сакстън ще може да ти обясни с подробности.
Е, добре, съветът си го биваше, помисли си Рейдж. И през ум не му беше минало, че ще трябва да се изготвят разни документи. Не беше ли това наивно?
Да не говорим, че изобщо не го беше обсъдил с Мери. Нито с Бити.
Мамка му. Ужасно избързваше, нали?
— Благодаря, Ви. — Чувствайки се неловко, той кимна към сгънатия вестник, несъмнено „Колдуел Куриър Джърнъл“. — Каква е другата новина? И се учудвам, че не си онлайн, братко. Кой каза, че печатните медии са мъртви, ти или Игън Спенглър?
— И двамата. По едно и също време, всъщност. — Ви разгърна вестника и му показа първата страница. — Фриц отиде да го купи.
Рейдж подсвирна под носа си и протегна здравата си ръка.
— Ииииии ето че отново сме в играта.
С големи черни букви на заглавната страница пишеше: „Сцена на ритуално убийство в изоставена фабрика“, а дълги колони текст придружаваха размазани снимки на кръв и кофи край някаква развалена поточна линия. Рейдж прочете текста по диагонал и разтвори вестника, за да види края на статията; миризмата на мастило и звукът от разгръщането на страниците го върна към едно отминало време.
Когато свърши, поклати глава.
— Не е с особено големи мащаби.
— Не повече от петнадесетина новоприети. Очевидно е имало резервни попълнения и Омега просто е ускорил въвеждането им. Но не е с големи мащаби.
— Не. Постигаме напредък.
— Искам да бъда там, когато и последният се изпари завинаги от този свят.
Рейдж присви очи.
— Единственият начин това да стане, е да се разправим с Омега.
— Мислех си как бихме могли да го направим. — Ви си взе вестника обратно. — Вярвай ми…
Почукване на вратата го прекъсна.
— Влез, Мани — каза Рейдж. — Да го махнем…
— О, по дяволите, не — измърмори Ви, когато вратата се отвори широко.
На прага стоеше Ласитър, в жълт дъждобран с размерите на циркова шатра, отворен чадър над главата и чифт гумени ботуши. Краката му бяха голи. Което не беше добър знак.
— Не, не искам да си купя часовник — заяви Рейдж, — така че не се хаби, сладурче.