Човече, ама че беше тъмно. Особено когато фаровете й угаснаха.
— Трябва да си извадя разрешително за пистолет — каза тя на висок глас.
Когато очите й свикнаха с мрака, отново видя графитите върху сградата и осеяния с дупки паркинг. В тази част на Колдуел отникъде не идваше светлина — имаше твърде много изоставени сгради, тъй като индустриалната част бе западнала, когато икономиката беше отишла по дяволите преди седем години.
Тъкмо когато започна да се притеснява и взе да се пита дали да не се обади на Бил, на паркинга се появи още една кола. Бил спря до нея, свали прозореца и се наведе през мъжа на седалката до себе си.
— Последвай ме.
Джо вдигна палци и се качи в колата си и те подкараха покрай дългата постройка. Задният вход на фабриката беше още по-невзрачен от главния; тук нямаше дори знак. Графитите бяха по-нагъсто, наслагани едни върху друг, като хора, надвикващи се на парти.
Джо слезе от колата и заключи.
— Здравейте.
Мъжът, излязъл от колата на Бил, мъничко я изненада. Метър и осемдесет, ако не и повече. Преждевременно посивяла коса, но по секси начин. Тежки тъмни очила, сякаш да имаш проблеми със зрението и страхотен стил беше задължително условие, ако искаш да движиш с Бил. Тялото му беше…
Е, наистина си го биваше. Широки рамене, тесен кръст, дълги крака.
— Това е братовчед ми, Трой Томас.
— Здравей — каза другият мъж и й протегна ръка. — Бил ми разказа за теб.
— Мога да си представя. — Тя се здрависа с него, а после кимна към задния вход. — Вижте какво, тази врата също е запечатана. Това не ми харесва.
— Аз имам разрешително. — Трой извади пропуск. — Всичко е наред.
— Той е от отдела за разследване на местопрестъпления — обясни Бил.
— И трябва да прибера малко оборудване, така че имам нужното позволение. Ще те помоля само да не докосваш нищо и да не правиш снимки, става ли?
— Абсолютно. — Джо отпусна ръка, дала си сметка, че бе на път да се закълне с длан на сърцето.
Трой ги поведе напред, разрязвайки лепенката с джобно ножче, преди да пъхне картата си в един електронен катинар на колдуелската полиция.
— Гледайте къде стъпвате — предупреди ги, докато отваряше вратата и палеше осветлението.
Неголямото преддверие беше застлано с двуцветен килим: кремав по краищата и кално сивкаво-кафяв там, където някога бяха стъпвали работни ботуши. По стените имаше вертикални сиви струйки, където таванът беше протекъл. Миришеше на нещо средно между мухлясал хляб и потни чорапи.
И прясна мед.
Докато вървяха напред, тримата бяха принудени да прескачат пробити кутии с боя, инструменти и няколко кофи с мазилка, което навеждаше на мисълта, че някогашните собственици, а може би банката, която бе придобила мястото, се бяха опитали да го ремонтират, но се бяха отказали, когато се бе оказало прекалено скъпо.
Имаше два офиса, рецепция, унисекс тоалетна и две стоманени врати, до които от закачалки висяха прашасали предпазни каски.
— Да минем оттук. По-лесно е.
Трой пое наляво, отвеждайки ги до трета, доста по-тясна врата, която отвори и се отдръпна настрани, за да им направи път. Когато се озоваха от другата страна, натисна не ключ за осветление, а нещо, което приличаше на кутия с бушони.
Със силен пукот огромни панели по тавана обляха със светлина подобното на пещера производствено помещение, празно, ако не се брояха скобите, заковани за пода, и големите мазни петна по цимента, издаващи къде се бяха намирали машините някога.
— Клането е станало ето тук.
Джо повдигна вежди. О, да, определено това бе мястото, помисли си при вида на локвите съсирена кръв, някога — яркочервена, а сега — покафеняваща с времето. Тук-таме имаше още контейнери с мазилка и когато се приближи, за да разгледа по-добре, тя затисна устата си с ръка и преглътна мъчително.
— Досущ като във фермата — подхвърли Бил, докато обикаляше наоколо.
— Като коя ферма? — попита Джо, клатейки глава при вида на следите от кръвопролитието. — Господи, било е толкова брутално.
— Не си ли спомняш… преди близо две години? Съвсем същата сцена, но с десетократно повече кръв.
— Никакви тела — обади се Трой. — Отново.
— Колко души са загинали тук според вас? — попита Джо.
— Десет. Може би дванадесет? — Трой коленичи до поредица от размазани кървави петна… сякаш някой се беше опитал да избяга, но се беше подхлъзнал и бе паднал. — Няма как да сме сигурни. Това място бе обявено за продан преди година-две. Банката престана да използва охранителни камери преди пет месеца, когато мълния ги извади от строя по време на една пролетна буря. Нямаме нищо.