— Как би могъл да се отървеш от толкова тела? — зачуди се Джо. — Къде можеш да ги отнесеш?
Трой кимна.
— От отдел „Убийства“ са се заели с този въпрос.
А що се отнася до вампирите, помисли си Джо, е, те обикновено пиеха кръв, нали така? Не оставяха реки от нея след себе си.
Не че възнамеряваше да сподели това с Трой. Беше прекалено шантаво.
Тя погледна към Бил.
— Колко други масови или ритуални убийства е имало в Колдуел през последните десет години? Двайсет? Петдесет?
— Мога да проверя — каза той, когато очите им се срещнаха. — Мисля си съвсем същото, което и ти.
43.
— Тук е толкова спокойно. Красиво — каза Бити и Мери я погледна. Двете се разхождаха по една от многобройните павирани алеи в гробището „Пайн Гроув“. Луната над тях им даваше предостатъчно светлина, за да виждат; сребристите й лъчи огряваха пухкавите иглички на боровете и елегантните оголели клони на дъбови и кленови дървета. Поляните и бреговете на изкуствените езерца наоколо бяха осеяни с надгробни плочи, статуи и мавзолеи, толкова много, че почти можеше да си помислиш, че крачиш по театрална сцена.
— Така е — промълви Мери. — Приятно е да си мислим, че всичко това е за душите на хората, погребани тук, но вярвам, че всъщност е за онези, които идват да ги посетят. Може да бъде много трудно, особено в началото, да посещаваш починал роднина или приятел. Искам да кажа, когато майка ми умря и аз погребах праха й, ми бяха нужни месеци, преди да се върна. Когато най-сетне го направих обаче, в някои отношения се оказа по-лесно, отколкото очаквах, най-вече заради това колко прелестно е тук… Отиваме ей там. Тя е ей там.
Мери прекрачи в тревата, внимавайки къде стъпва.
— Върви след мен. Мъртвите са пред надгробните камъни. И да, знам, че е странно, но ненавиждам идеята да настъпя когото и да било.
— О! — Бити сведе поглед към красив надгробен камък, върху който беше гравирана Давидова звезда и името Епщайн. — Моля да ми простите. Извинявам се.
Двете си запроправяха път между гробовете, докато Мери не спря пред камък от розов гранит, върху който беше издълбано името Сесилия Лус.
— Здравей, мамо — прошепна, прикляквайки, за да вдигне едно листо, паднало върху камъка. — Как си?
Докато тя прокарваше връхчетата на пръстите си по гравираното име и дати, Бити коленичи от другата страна.
— От какво е починала?
— Множествена склероза.
— Какво е това?
— Човешко заболяване, при което имунната система на тялото атакува обвивката, която предпазва фибрите на нервите ти. Без нея не можеш да кажеш на тялото си какво да прави, така че губиш способността да вървиш, да се храниш, да говориш. Или поне с мама стана така. При някои хора има дълги периоди на ремисия, в които заболяването не е активно. Тя не беше една от тях. — Мери разтърка средата на гърдите си. — Днес има повече възможности за лечение, отколкото преди петнадесет-двадесет години, когато тя се разболя. Навярно би живяла по-дълго в наши дни. Кой знае.
— Липсва ли ти?
— Всеки ден. Работата е там… не искам да те плаша, но не съм сигурна, че някога изобщо можеш да преживееш смъртта на майка си. Мисля, че по-скоро свикваш със загубата. Като да свикнеш със студена вода. В началото е ужасен шок за организма, но постепенно започваш да привикваш и с течение на годините вече не забелязваш студа чак толкова… а понякога дори успяваш да забравиш, че си във водата. Но винаги има спомени, които се връщат и ти напомнят за онзи, който ти липсва.
— Непрекъснато мисля за мама. Сънувам я. Тя идва в сънищата ми и си говорим.
— Какво ти казва?
Студен порив на вятъра накара Бити да прибере кичур коса зад ухото си.
— Че всичко ще бъде наред и че скоро ще си имам ново семейство. Именно това ме накара да си помисля за чичо.
— Е, според мен е прекрасно. — Мери седна в тревата, дългото й до бедрата палто бе като бариера срещу влажната земя. — Изглежда ли здрава в сънищата ти?
— О, да. Това най-много ми харесва. Тя е с братчето ми, онова, което също почина.
— Дадохме праха му на майка ти.
— Знам. Тя го прибра в куфара си. Каза, че иска да е сигурна, че ще дойде с нас, ако ни кажат да си вървим.
— В един момент навярно би било хубаво да ги сложим заедно.
— Мисля, че е наистина добра идея.
Възцари се дълго мълчание.
— Бити?
— Ммм?
Мери вдигна една съчка от земята и се заигра с нея.
— Аз, ъ… иска ми се да бях знаела колко се притеснява майка ти дали ще може да остане в „Убежището“. Бих положила огромно усилие да я успокоя. — Тя погледна към момиченцето. — Ти тревожиш ли се за това?