— Надявах се да се натъкна на някого от вас.
— Е, ето ни — подхвърли Рейдж. — Какво искаш?
— Вие ли изпратихте Асейл да ме провери… или действа самостоятелно?
Ви се изсмя рязко.
— Какво беше това?
— Произношението ми е съвършено. — Троу го погледна. — А ти си на две-три крачки от мен. Логично е да се предположи, че много добре ме чу.
Ви оголи вампирските си зъби, а Рейдж поклати глава.
— Съветвам те да си попромениш отношението. Брат ми изглежда така, сякаш обмисля дали да не направи конфети от теб.
— Е? — настоя Троу. — Вие ли го изпратихте да ме съблазни? Бихте имали повече шанс за успех с някоя жена… Не че ще имате някаква полза от това. Аз се оттеглих от всякакви конфликти.
— Рискуваш живота си, за да ни осветлиш по въпроса? — попита Ви.
— Реших, че би означавало повече, ако го направя лично.
— Ужасно надценяваш привлекателността си. Както и важността на сексуалната ти ориентация.
— Защо просто не се изметеш оттук? — намеси се Рейдж. — Не бих искал един обикновен гражданин като теб да пострада в битка.
— Би било наистина жалко. — Ви вдигна дулото на пистолета си, така че то застана на една линия с главата на другия вампир. — Тик-так.
— Чао-чао, задник. — Рейдж помаха с ръка. — Приятен живот. Или пък не. Кой го е грижа.
Троу поклати глава.
— Губите си времето като ме проучвате.
— Ще броя до три и стрелям — каза Ви. — Три.
Троу се изпари в същия миг, в който Ви изпразни пълнителя си на около две крачки оттам, където беше стояло копелето.
— Да му се не види — отбеляза братът с отегчен глас. — Не улучих.
— Човече, ама че скапана част от града — подхвърли Рейдж, докато се приближаваше до него. — Срещаш най-отвратителните типове.
— Значи Асейл дава всичко от себе си. Буквално.
Рейдж кимна, а после посочи петното върху асфалта.
— Погрижих се за един лесър, между другото.
— Поздравления. Ако искаш още…
— Защо не ме гледаш в очите, Ви?
— Намираме се насред бойното поле. Зает съм.
— Аха. Как ли пък не.
Вишъс се намръщи, все така — без да го поглежда. После обаче понижи глас и каза:
— Говорих със Сакстън вместо теб.
Рейдж потръпна.
— За Бити?
— Така ли се казва? Ами, да. Както и да е, изготвихме нужните документи. Не е нужно да правиш нищо с тях, но те са в една папка на бюрото ти. Чао.
И просто така, братът се дематериализира. Рейдж го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога вече няма да говорят за това. Което беше напълно в стила на Ви — копелето беше способно на невероятна доброта и емпатия, ала винаги — на една ръка разстояние, сякаш се боеше да не се оплете твърде много в чувства.
Ала онези, които обичаше, винаги можеха да разчитат на него.
Винаги.
— Благодаря ти, братко — каза Рейдж във въздуха, където бе стоял достойният мъж само допреди миг. — Благодаря ти, както винаги.
А после си пое дълбоко дъх и си каза, че трябва да забави темпото. Само защото Ви не бе успял да открие чичо й и че вкъщи го очакваха документи за осиновяване, не означаваше, че това с Бити ще се получи.
Та той дори не бе говорил с Мери.
А момиченцето беше приело просто да излезе с тях на по сладолед и вечеря. Това не означаваше, че си търси ново семейство или нещо такова.
Да, определено трябваше да укроти топката.
45.
Седнала край гроба на майка си, Мери затаи дъх, докато чакаше Бити да каже още нещо. Думите, които момиченцето бе изрекло, висяха в студения въздух между тях.
Баща ми ме биеше.
— Понякога е трудно да говорим за подобни неща — промълви Мери.
— Твоят баща някога…
— Не. Всъщност, аз дори не си го спомням. Загинал е в катастрофа, когато съм била на две години. Майка ми е единственият родител, който някога съм имала.
— Мама беше всичко, което имах и аз. Ала понякога не я чувствах чак толкова близка. Трудно ми е да го обясня.
— В къщата ти са ставали толкова неща.
— Нарочно правех така, че да се ядоса на мен. Просто за да… за да я остави на мира. — Бити сви рамене. — Бях по-бърза от нея. Имах по-добър шанс.
Мери затвори очи, изругавайки наум.
— Толкова много съжалявам.
— Няма нищо.
— Не, има.
— Студено ми е — каза Бити внезапно.
— Да се връщаме в колата. — Мери се изправи на крака, уважавайки смяната на темата. — Ще пусна отоплението.
— Искаш ли да останеш още?
— Винаги мога да дойда отново. — Искаше й се да улови момиченцето за ръка, ала знаеше, че не бива. — Пък и наистина е студено.