Бити кимна и двете поеха заедно през меката пръст между гробовете, докато не излязоха обратно на алеята. Когато стигнаха до волвото, момиченцето се поколеба.
Мери я погледна, докато отваряше вратата откъм шофьора.
— Искаш ли да се върнем в „Убежището“ по дългия път?
— Как разбра?
— Просто предположих.
Докато отиваха към железните порти на гробището, Бити промълви:
— Не знаех, че Колдуел е толкова голям.
Мери кимна.
— Не е от малките градове. Виждала ли си центъра?
— Само на снимки. Баща ми имаше пикап, но на мама й беше забранено да го кара. Когато отидохме в Хавърс, тя го взе, когато той заспа. Тогава… се случиха едни други неща. Нали се сещаш, след като се прибрахме.
— Да. — Мери погледна в огледалото за обратно виждане. — Мога да си представя.
— Иска ми се да го видя. Центъра.
— Искаш ли да отидем сега? Много е красив нощем.
— Може ли?
— И още как.
Когато излязоха от гробището, Мери сви наляво и се отправи към магистралата през предградията. Докато прекосяваха кварталите, пълни с притъмнели човешки къщи, Бити беше залепила личице до прозореца… а после се появиха малките магазинчета, и моловете, когато навлязоха по-навътре, грейнали от рекламни табели.
— Това е „Нортуей“. — Мери даде мигач, преди да се включи в почти несъществуващия трафик в десет часа вечерта. — Ще ни отведе дотам безопасно.
И ето че те изникнаха на хоризонта, като друг вид изгрев, небостъргачите на града, осеяни със светлинки.
— Виж само. — Бити се приведе напред. — Сградите са толкова високи. Когато ме заведе в клиниката, мамен ме накара да се скрия под едно одеяло. Не видях нищо.
— Откъде… — Мери се прокашля. — Откъде вземахте храна? Къщата ви се намираше в доста уединена част на града… нямаше много места, където да можеш да отидеш пеша, нали?
— Баща ми носеше вкъщи онова, което той искаше. Ние получавахме каквото остане.
— Никога ли не си била в супермаркет?
— Не.
— Искаш ли да те заведа? След като се поразходим с колата наоколо?
— О, наистина бих искала!
Мери подкара между гората от сгради, движейки се в рамките на позволената скорост. Магистралата доста приличаше на алеите в гробището с големите си завои, които ги доближаваха до вертикалните грамади от офиси, преди да ги поведе в друга посока, разкривайки поредната гледка от стъкло и стомана.
— Не всички светлини са угасени.
— Не. — Мери се засмя. — Когато минавам оттук нощем, винаги си измислям истории за това, защо някой е забравил да изключи осветлението, преди да си тръгне. Може би е бързал за вечеря по случай годишнината си? Първа среща? Раждането на бебе? Опитвам се да бъдат все хубави неща.
— Може би, за да си вземе ново кученце.
— Или какаду.
— Не мисля, че някой би бързал за рибка.
Ето за какво си бъбреха, докато се носеха през финансовия квартал, за да се качат на магистралата с четири ленти, която щеше да ги отведе обратно. Супермаркетът, който беше избрала, бе на няколко километра от „Убежището“. Когато спря на паркинга, имаше само неколцина окъснели купувачи, влизащи и излизащи от ярко осветения вход, някои с торби, други с колички, онези, които все още не бяха купили нищо — с празни ръце.
Тя паркира и двете с Бити слязоха от колата.
— Гладна ли си? — попита Мери, докато отиваха към автоматичната врата.
— Не знам.
— Е, кажи ми, ако решиш, че искаш нещо.
— В „Убежището“ има храна.
— Така е.
Бити спря и загледа как вратите се отварят и затварят сами.
— Невероятно.
— Ами да, предполагам, че е.
Докато стояха една до друга, Мери си помисли… господи, колко ли пъти бе минавала през подобна врата, с глава, пълна със списъци с покупки, с тревоги и бъдещи планове? Никога не се бе замисляла за това колко готино бе, че вратите се отварят сами, движещи се на малките си колелца, нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, задвижвани от потока хора.
През очите на Бити тя видя нещата, които бе приемала за даденост, в напълно различна светлина.
И това бе наистина невероятно.
Без да се замисли, тя сложи ръка върху рамото на момиченцето — струваше й се толкова естествено, че не се спря.
— Виждаш ли ей там? Това е сензор — когато някой навлезе в обсега му, това задейства вратата. Опитай.
Бити пристъпи напред и се разсмя, когато вратата се отвори. След това се отдръпна лекичко. Приведе се напред и размаха ръце, така че вратата отново се отвори.
Мери стоеше по-назад, с широка усмивка на лицето, гърдите й — пълни с нещо толкова топло, че не смееше да се вгледа по-внимателно в него.