— Къде искаш да ги оставим, Ви? В тунела?
Когато Вишъс кимна, Рейдж взе куфарчетата от Бъч и ги отнесе до скритата врата към тунела зад голямото стълбище. Въведе кода, стовари купчините метал и олово на площадката и отново затвори, уверявайки се цели три пъти, че наистина е заключил. Сега, когато Нала бе започнала да пълзи, никой не поемаше какъвто и да било риск с пистолетите и мунициите, дори когато бяха разделени.
След това се отправи към трапезарията. Красивото помещение кипеше от гласове и смях, навсякъде беше пълно с народ, догени се грижеха на всички да бъдат поднесени напитки, преди да донесат храната. Мери седеше до Мариса и Рейдж понечи да отиде при тях, но после долови напрежението и се отказа, настанявайки се вместо това в обичайния си стол насреща.
Мери се беше навела към шефката си и говореше настойчиво. Мариса кимна. А после поклати глава. Каза нещо. И отново беше ред на Мери.
Със сигурност говореха по работа.
Може би дори за Бити?
Мани си придърпа стол.
— Как я караме, млади човече?
— Здрасти, дъртако. Къде е по-добрата ти половинка?
— Почива си. Доста я изтощих, ако ме разбираш.
Двамата удариха тържествуващо юмруци, а после Рейдж отново се опита да не изглежда така, сякаш чете по устните. Което, между другото, не му се удаваше особено.
— Зеле кошмар, машина за сок касетофон — каза Мери.
— Филмова магия дванадесет пъти на ден. — Мариса отпи от винената си чаша. — А после тенис с канкан. Фъстъци и пържола, хлебче хлебче сирене крема.
— Целофан?
— Паста за зъби.
— Гаражно момче, Коледа бикини гроздови ядки и безалкохолно.
— Мамка му — измърмори Рейдж. И като се имаше предвид колко от думите му се бяха сторили имена на храна, очевидно беше крайно време за ядене.
Най-сетне Мери стана и двете си кимнаха. А после тя дойде при него.
— Добре ли си? — попита я, издърпвайки стола й.
— О, да. Да. — Тя му се усмихна, а после седна и се взря в празната си чиния. — Извинявай. Просто…
— Как мога да помогна?
Тя се обърна към него и потърка лице.
— Кажи ми, че всичко ще бъде наред.
Рейдж я взе в скута си и прокара длан от външната страна на бедрото й.
— Обещавам ти. Всичко ще бъде наред. Каквото и да е, ние ще направим така, че да бъде наред.
Догените на къщата се появиха, нарамили сребърни подноси с ростбиф и картофи, пиле и ориз, сосове и димящи зеленчуци. Когато Мери се върна на стола си, Рейдж се вкисна малко, но я разбираше. Ако беше останала в скута му, просто щеше да я храни, докато тя не се натъпчеше до пръсване, а той едва не умреше от глад… след което щеше да омете всичко, което не беше заковано, преди да донесат десерта.
Нямаше да им е за първи път.
— Господарю — разнесе се гласът на един доген зад него. — Специално приготвено за вас.
Въпреки че се тревожеше за своята Мери, Рейдж потри възторжено длани.
— Фантастично. Готов съм да изям цялата маса.
Друг от прислугата направи място между приборите. След това пред Рейдж се появи голямо сребърно плато с похлупак.
— Какво е това, Холивуд? — подхвърли някой. — Нашата храна не е достатъчно добра за теб ли?
— Ей, Рейдж, да нямаш своя собствена крава или нещо такова?
— Мислех, че си на диетата на Джени Крейг — обади се друг глас.
— Според мен яде Джени Крейг… и това просто не е редно. Човеците не са храна.
Той показа среден пръст на всички многознайковци, повдигна похлупака и…
— О, я стига! — ревна, когато от всички страни изригна смях. — Сериозно? Ама вие сериозно ли? Наистина?
Върху порцелановото плато, грижливо подредени и заобиколени от стръкчета магданоз и резенчета лимон, лежаха шнорхел и маска за гмуркане.
Мери се засмя и единственото, което спаси братята му бе, че тя обви ръце около дебелия му врат и го целуна.
— Бива си го — каза тя до устата му. — Хайде де, знаеш, че е така…
— Наводниш една-единствена баня и то изведнъж се превръща в лайтмотив…
— Шшт, просто ме целуни, окей?
Все още ръмжеше, но направи това, което неговата шелан му каза. Беше или това, или да си развали апетита… като извърши убийство.
48.
— Нали си даваш сметка, че той е женен?
Джо подскочи в стола си и се намръщи. Браянт се беше навел към нея над рецепцията, лицето му — убийствено сериозно, папийонката му — толкова съвършено завързана, че сякаш беше от пластмаса, а не от коприна.
— За какво говориш? — Тя му подаде една папка. — Това е за срещата ти в един и половина.