Тази нощ ще умреш.
В мига, в който гласът на Вишъс отекна в главата му, лицето му изникна пред очите на Рейдж, измествайки небесата. Устните му мърдаха и козята му брадичка се движеше, докато изричаше думите. Рейдж се опита да го пропъди, ала ръцете не му се подчиняваха.
Последното, от което се нуждаеше, бе още някой да умре. Макар че като син на Скрайб Върджин, Ви вероятно най-малко би трябвало да се притеснява, че ще умре от нещо толкова обикновено като куршум. Ала когато към тях се присъедини и Бъч и също започна да плещи нещо… Е, това вече бе някой, когото никой Мрачен жетвар не би подминал…
Изстрели. И двамата започнаха да стрелят.
Не!, нареди им Рейдж. Кажете на Мери, че я обичам, и ме оставете тук, преди и вие…
Ви потръпна, сякаш беше прострелян.
И именно тогава то се случи.
Предизвика го миризмата от кръвта на неговия брат. В мига, в който металическият дъх стигна до ноздрите на Рейдж, звярът се събуди в клетката на плътта му и си запроправя път навън; промяната задейства поредица от вътрешни земетръси, които натрошиха костите му и разкъсаха вътрешните му органи, превръщайки го в нещо напълно различно.
Сега вече имаше болка.
Както и усещането, че това усилие бе загуба на шибано време. Ако наистина умираше, драконът го очакваше същото.
— Кажете на Мери да дойде с мен — изкрещя Рейдж, преди да ослепее окончателно. — Кажете й…
Имаше обаче чувството, че братята му вече бяха побягнали и слава богу; вече не усещаше кръвта на Ви във въздуха, не получи и отговор.
Докато живителна сила се отцеждаше от тялото му, Рейдж положи истинско усилие да се остави на течението на случващото се, докато трансформацията разкъсваше умиращото му тяло. Дори да притежаваше нужната енергия, за да се съпротивлява, беше безсмислено и само влошаваше нещата. И все пак, докато умът и душата му, чувствата и съзнанието му се оттегляха, беше адски странно да не знае дали смъртта или трансформацията ги принуждаваха да минат на заден план.
Когато нервната система на звяра го измести напълно и болката изчезна, Рейдж се пренесе в обичайната метафизична зона, сякаш онзи, който беше, бе затворен в стъклено снежно кълбо, сложено върху полицата на времевия континуум.
Само дето този път подозираше, че никога вече няма да го свалят оттам. И колко интересно. Всяко същество, надарено с мисъл и знание за собствената си смърт, неизбежно се чудеше, поне от време на време, кога и къде, как и защо ще умре. Мислите на Рейдж също понякога поемаха в тази мрачна посока, особено във времето преди да срещне Мери, когато бе сам, без нищо, освен списъка със своите слабости и провали, който да му прави компания през дългите, самотни часове на деня.
За него тези въпроси най-неочаквано получиха отговор тази вечер: „къде“ — насред битката, в едно изоставено девическо училище; „как“ — докато кръвта изтичаше от сърцето му; „защо“ — защото изпълняваше дълга си; „кога“ — вероятно през следващите десет минути, може би по-малко.
Като се имаше предвид естеството на работата му, нищо от това не го учудваше. Е, може би само девическото училище, но нищо повече.
Братята му щяха да му липсват. Исусе, това му причиняваше по-голяма болка, отколкото звярът. Щеше да се тревожи за тях и за бъдещето на кралската власт на Рот. Мамка му, нямаше да види как Нала и Малкия Рот порастват. Нито как близнаците на Куин се раждат, живи и здрави, както можеше само да се надява. Дали щеше да е в състояние да ги зърне от Небитието?
О, неговата Мери. Неговата красива, скъпоценна Мери.
Връхлетя го ужас, ала му беше трудно да задържи чувството, защото то още повече отслабваше силите му. За да се успокои, той си каза, че Скрайб Върджин не би излъгала. Тя бе всемогъща. Тя бе определила баланса, необходим, за да спаси живота на Мери, и им беше дала огромен дар, за да компенсира това, че неговата шелан не можеше да има деца.
Никакви деца, помисли си той с болка. С неговата Мери никога нямаше да имат деца.
Това бе толкова тъжно.
Странно… не беше мислил, че иска деца, не и съзнателно. Ала сега, когато то никога нямаше да се случи, усещането за загуба бе неописуемо.
Поне неговата Мери никога нямаше да го напусне.
Просто трябваше да вярва, когато прекрачеше прага на Небитието и пристъпеше в онова, което го очакваше от другата страна, каквото и да беше то, че тя ще бъде в състояние да го намери.