— Ето те и теб — промърмори той, притегляйки я към себе си.
Мина известно време преди да се върнат в спалнята и дотогава краката й бяха толкова отмалели, че беше благодарна, че не трябва да отиде далеч. Загърната в халата на Рейдж, тя дощапука до бюрото, за да свали перлените си обици, а той отнесе дрехите, които бяха разпилели навсякъде, в коша за пране в дрешника.
Беше свалила едната си обица, когато забеляза папката.
— Какво е това?
— Кое? — попита той от дрешника.
Мери разгърна папката…
… и усети, как въздухът напуска дробовете й.
49.
Когато излезе от дрешника, Рейдж се чувстваше адски добре. Е, да, ченгето отново го беше било на билярд, но след онова, което неговата Мери беше направила с него? Той беше истинският победител.
Сесията под душа си беше направо олимпийско, рекордно постижение.
Той прекрачи прага…
… и се закова на мястото си.
Мери седеше в стола до бюрото, малките й розови стъпала — върху килима, тялото й — потънало в халата му, главата й — наведена, така че влажната й коса бе паднала напред. В скута й, широко отворена, лежеше папка, която Рейдж не беше виждал.
Ала прекрасно знаеше какво има в нея.
Върна се в дрешника и си обу анцуг. А после добави и горнището, което носеше предишната вечер. След това отново излезе, отиде до леглото и седна.
Мери вдигна очи едва когато стигна до последната страница.
— Какво е това? Искам да кажа… — Тя поклати глава. — Мисля, че знам какво е. Просто…
Рейдж стисна ръба на матрака и се облегна на ръцете си. Странно, антиките в стаята, тежките завеси, шарката на килима — всичко изведнъж стана толкова ясно, че той потръпна.
— Не аз помолих Сакстън да подготви всичко това — избъбри той.
— Документи за осиновяване? Това е, нали? Искам да кажа, не ме бива особено с Древния език, но схващам общия смисъл.
— Виж, не е нужно да правим каквото и да било с тях. Не е като да… искам да кажа, не се опитвам да ти намекна, че трябва да я осиновим. Попитах Вишъс дали ще ни помогне да намерим чичо й… и да, знам, че не си ме молила за това, но си помислих, че ако някой от братята би могъл да помогне, това е Ви. Той прегледа архивите в къщата за аудиенции, ала не намери нищо. Провери и на други места. Никакво семейство, никакъв чичо. И, ъ, поговорих с него за теб и мен, и онова с детето. Той повдигна въпроса за осиновяването, а после проучи нещата.
Мери затвори папката и сложи ръка върху нея. Не каза обаче нищо и Рейдж изруга.
— Съжалявам. Може би първо трябваше да те попитам, преди да говоря с Вишъс…
— Мариса смята, че съм прекалено ангажирана. С Бити, искам да кажа. За това говорихме преди Последното хранене. Смята, че преминавам границата на професионалното, че го приемам лично.
— Леле.
— И макар че аз го отрекох… тя е права. Действително е така.
Сърцето на Рейдж прескочи един удар от ужас.
— Какво искаш да кажеш?
Възцари се дълго мълчание. А после Мери сви рамене.
— Работила съм с много младежи. Не само в „Убежището“, но и преди, когато работех с моите деца аутисти. — Тя го погледна. — Спомняш ли си, когато живеех у Бела? И ти казах, че повече не искам да се виждаме?
Рейдж затвори очи, връхлетян от спомена за онази ужасна конфронтация. По някаква причина съвсем ясно видя завивката в онази стая за гости, в която тя спеше, ушита на ръка, с парчета в различни цветове. Мери беше в леглото и макар да бе в същата стая, му се бе сторило, че ги делят цели светове.
— Да — каза дрезгаво. — Спомням си.
— Изпитвах такава болка, че не можех да си представя да накарам още някого да затъне в нея. Затворих се в себе си, откъснах се от света, готова да изгубя битката, която повече не исках да водя. Отблъснах те с всички сили. Ала ти се върна. Върна се… и в теб аз видях пътеводна светлина, от която не бях в състояние да се извърна.
Не съм добре.
Отново чу думите й да отекват в главата му. Почувства тялото й, блъснало се в неговото с всичка сила, когато тя изскочи от къщата и се втурна към него, докато той си стоеше там и държеше луната в шепа, както тя му беше показала.
— Предполагам си помислих, че Бити е като мен. Искам да кажа, през цялото време, откакто я познавам, тя е напълно затворена в себе си. Дори когато майка й беше жива, тя бе едно такова малко, откъснато от всичко създание, което гледаше отстрани и отблъскваше всички от себе си. И след преживяваното насилие, а после и смъртта на майка й, не бих могла да я виня. Просто отчаяно исках да стигна до нея. Поглеждайки сега назад… имам чувството, че се опитвах да спася някогашното си аз.