— Много. — Той се засмя кратко. — Мисля, че реших, че искам да я осиновим, когато си поръча онази вафлена фунийка.
— Какво?
— Дълга история. Просто… струва ми се, че така е било писано да стане.
— И на мен.
Рейдж се раздвижи, за да се облегне на стената и тя се настани между краката му, отпускайки се до гърдите му. Вероятно биха могли да се преместят на леглото. Би било по-удобно. Но заради усещането, че в живота им се случва огромна промяна, им се струваше по-безопасно да останат на земята… в случай че земетресението, което и двамата изживяваха в емоционален план, незнайно как се прехвърлеше във физическия свят.
Проклетото нещо би могло да сравни имението със земята.
— Ще бъде дълъг процес, Рейдж. Не може да се случи за един ден. Ще има неща, които ще трябва да правим, заедно и поотделно, за да се уверим, че това е истинско.
Но това бяха просто думи. В сърцето й решението вече бе взето.
Тя се понадигна и се обърна.
— Искаш ли да й бъдеш баща? Имам предвид, знам какво мисля аз…
— За мен би било чест и привилегия — заяви Рейдж на Древния език, сложил десница на сърцето си. — Ще бъде дълг, който ще изпълнявам, докато съм на този свят.
Мери си пое дълбоко дъх. И изруга.
— Ще се наложи да й обясним какво… какво съм. Какво имаш ти.
О, господи, ами ако неговият звяр и нейната… екзистенциална ситуация… не им позволяха да бъдат родители? И кой щеше да вземе това решение? И къде трябваше да отидат, за да разберат как да го направят?
Мери простена и отново се отпусна до силното тяло на Рейдж. Странно… когато почувства мускулите му около себе си, разбра, че той ще бъде до нея, колкото дълго се наложеше, без да бяга от никое предизвикателство, продължавайки напред, решително и съсредоточено, без да спира, докато не пресекат финалната линия.
Такъв си беше. Не се отказваше. Никога.
— Обичам те — каза, вперила поглед право напред.
— Аз също те обичам. — Той прибра кичур коса зад ухото й и разтърка раменете й. — И, Мери… всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
— Може и да не ни позволят да я вземем. Дори ако тя ни иска.
— Защо?
— Знаеш защо. Едва ли можем да се наречем „нормални“, Рейдж.
— Че кой е?
— Онези, които са живи в общоприетия смисъл на думата. И в чието тяло не живее звяр.
Рейдж притихна и тя се почувства ужасно, сякаш беше развалила нещо. Ала трябваше да бъдат реалисти.
Рейдж обаче просто сви рамене.
— Значи ще отидем на терапевт. Или нещо такова.
Мери се засмя.
— Терапия?
— Ами да. Какво толкова. Аз ще говоря за това какво изпитвам към звяра. А той може да изяде един-двама от терапевтите, за да интернализира конструктивните им забележки. Така де, малко акупунктура и току-виж драконът се превърнал в зайче или синигерче.
— Синигерче.
— Аха. Или пък катеричка. Може да се превърне в гигантска лилава катерица, която е вегетарианка. — Мери се разсмя по-силно, а той я помилва по ръцете. — Какво ще кажеш за кокер шпаньол.
— О, я стига…
— Не, не, измислих го. Знам какво ще бъде.
Мери се завъртя в скута му и вдигна усмихнати очи към него.
— Бъди нежен. Имах тежка сутрин. Е, ако не броим онова под душа. То изобщо не беше тежко.
Рейдж вдигна показалец.
— Ами да, то беше само адски жежко. — Мери се засмя отново и той кимна. — Аха. Точно така. А що се отнася до новата самоличност на звяра… какво ще кажеш за огромен лилав джакалоп.
— Те не съществуват!
— Е, добре. Снейп.
— Те също не съществуват.
— Значи ще направя така, че мечтите на всички ловци на снейпове по света да се сбъднат. — Рейдж се усмихна. — Кой би могъл да ни откаже тогава? След подобна услуга към човечеството?
— Абсолютно си прав. — Тя го погали по лицето. — Трябва незабавно да пуснем плана за акупунктура/джакалоп в действие.
Рейдж се наведе и я целуна.
— Обичам, когато сме на едно мнение. Просто го обожавам.
50.
Когато се спусна нощта, Лейла се чувстваше най-вече объркана. Един от недостатъците на това да живее в подземния тренировъчен център бе, че не можеше да настрои вътрешния си часовник към ритъма на слънцето и луната. Тук времето бе просто знаци върху циферблата, ястия — появяващи се редовно, посетители — появяващи се по най-различно време, които в крайна сметка не означаваха почти нищо от гледна точка на нощта и деня.
Беше преминала на режим от шест часа в будно състояние, последвани от три часа неспокойни сънища. И така отново и отново.
Обикновено.
Тази вечер обаче, когато електронният часовник показваше яркочервена осмица, следвана от шестнадесет зад двете вертикални точки, тя затвори очи, но не за да заспи.