Агонизирала бе над това, още откакто бе взела решение след ултразвука. „Да“ и „не“ се бяха редували в ума й, отново и отново, докато не й се беше сторило, че ще полудее.
В крайна сметка бе взела решение, за добро или зло.
Вероятно второто. Защото винаги беше така, когато ставаше дума за Кор.
Пое си дълбоко дъх и установи, че всичко я дразни. Чаршафите дращеха. Възглавницата под главата й не беше както трябва и никакво наместване не помагаше. Тежестта на корема й се струваше огромна, сякаш бе нещо, съществуващо отделно от останалата част на тялото й. Стъпалата й потръпваха, сякаш някой ги гъделичкаше с перо. Дробовете й сякаш отказваха да се изпълнят докрай с въздух.
Всъщност, какво ти „сякаш“.
А мракът в стаята усилваше всичко.
Тя изруга и установи, че очите й се бяха отворили от само себе си. Прииска й се да имаше тиксо, така че да ги накара да останат затворени.
Съсредоточи се и си заповяда да диша бавно и дълбоко. Освободи напрежението в тялото си, започвайки от пръстите на краката и продължавайки чак до връхчетата на ушите. Успокои ума си.
Сънят пристигна с лека вълна, потапяйки я под обикновеното съзнание, освобождавайки я от всякакви болежки, от тревогата и страха.
От вината.
Даде си миг, за да се наслади на безтегловното реене. А после изпрати същината си, душата си, онази магическа светлина, която вдъхваше живот на плътта й, не просто вън от стаята и тренировъчния център, а извън царството на земната действителност.
Към Другата страна.
Заради бременността не беше безопасно да отиде от Другата страна във физическото си тяло. По този начин обаче преодоля разстоянието с лекота и изящество… освен това, дори оставила тялото си зад себе си, тя усещаше плътта си под чаршафите и можеше да контролира състоянието й — ако се случеше нещо, щеше да се върне за частица от секундата.
Няколко мига по-късно стоеше върху тучната зелена трева. От млечното небе над нея струеше светлина, макар да не се виждаше никакъв източник, в далечината кръг от дървета очертаваше границите на свещената територия. Храмове от бял мрамор искряха, девствено чисти като нощта, в която бяха извикани за живот от Скрайб Върджин преди хилядолетия, пъстроцветните лалета и нарциси бяха като скъпоценни камъни, посипали се от ковчеже с накити.
Лейла вдъхна сладостния въздух и почувства как се презарежда, и това й напомни за вековете, които бе прекарала тук горе, служейки на майката на расата. По онова време всичко беше бяло, никакви нюанси и вариации, нито дори сенки. Настоящият Примейл, Фюри, беше променил всичко това, освобождавайки нея и сестрите й, за да заживеят долу и да опознаят света и себе си като личности, вместо да бъдат безлики брънки от едно хомогенно цяло.
Несъзнателно, тя сложи ръка на корема си… и се уплаши. Беше плосък и тя бе обзета от паника… докато не усети тялото си долу на земята. Да, помисли си. Плътта носеше малките, не душата. И това нейно изображение бе движещ се мираж, едновременно съществуващо и несъществуващо.
Повдигна полите на церемониалната си одежда и пое напред, минавайки покрай личните покои на Примейла, където някога се случваха забременяванията, докато не стигна до прага на Храма за уединение.
Един бърз поглед наоколо потвърди онова, което бе в сила не само от пристигането й сега, но откакто Примейлът ги беше освободил: колкото и красиво да беше Светилището, какъвто и покой и освежаване да предлагаше, то бе празно и изоставено като безполезна фабрика. Златна мина, в която вече нямаше жили за разработване. Кухня с празни долапи.
За нейните цели това беше добре.
За сърцето й то бе горчиво-сладко. Свободата бе довела до изоставяне, прекратяване на службата, край на онова, което бе съществувало някога.
Ала промяната бе неотменна част от съдбата. И тя бе довела до много добро… макар и навярно не за Скрайб Върджин. Ала кой ли знаеше какво изпитва тя, след като никой не я беше виждал от толкова време…
С тържествена молитва Лейла пристъпи в храма и плъзна поглед по простичките бели маси с купите вода, мастилниците, рулата пергамент. В просторното помещение нито една прашинка не се спускаше от високите греди на тавана, за да помътни водата за предсказания… и все пак, изглеждаше така, сякаш наблюдението на историята на расата, което някога бе свещено задължение, сега бе изоставено и едва ли щеше да бъде възобновено някога.
И това караше храма да изглежда западнал.
О, да, трудно бе да не си помисли за голямата библиотека, недалеч оттам, и да не си представи полиците й, върху които бяха подредени томове, пълни с грижливо записани пасажи, свещените символи на Древния език — положени върху пергамента от Избраниците, които бяха гледали в същите тези купи какво се случва с расата. Имаше и други архиви: на Братството на черния кинжал и тяхното потекло, предписанията на Скрайб Върджин, решенията на краля, честванията на фестивалите, традициите на глимерата и уважението, оказвано на Скрайб Върджин.