— Дали това ще сработи в наша полза?
— Как иначе? — Тя го целуна по бузата. — Просто не забравяй, че не бива да я сваляш. Тя е жената на най-добрия ти приятел.
— Сякаш бих го направил. Тя не изглежда зле, но същото може да се каже и за повечето от уредите в кухнята на Фриц, а аз нямам никакво желание да ги изчукам.
Мери се засмя и стисна коляното му. А после отново се почувства така, сякаш главата й бе на път да експлодира.
— Е. Ами. Както и да е… никога досега не бях обръщала внимание на тази стая. Хубава е.
Докато Рейдж отговаряше с едно ммм-хммм, тя плъзна поглед по рафтовете с книги, припукващия огън и наситените багри на килимите, завесите и възглавничките. Имаше и писалище. Дивани, върху които да се сгушиш с някоя книга от колекцията… или с електронния си четец, ако предпочиташ. Цял куп картини с маслени бои. И най-различни дреболии, които Дариъс беше събирал, докато беше жив — мидени черупки, редки камъни, вкаменелости.
— Не мога да дишам.
Рейдж сложи глава между коленете си и Мери разтърка раменете му, утешавайки себе си, докато утешаваше и него. Вероятно не би помогнало особено да му каже, че на нея също не й достигаше въздух. И мъничко се задушаваше.
Мариса се появи забързано десетина минути по-късно.
— Толкова съжалявам! Извинявам се, че… о, здрасти, Рейдж.
— Здрасти. — Рейдж се прокашля и помаха с ръка. — Ъ… здрасти. Да.
Мариса местеше поглед между двамата. След това като че ли се овладя и затвори вратата.
— Чудех се защо поиска да се срещнем тук. Сега разбирам.
— Аха — каза Рейдж. — Аз не мога да… е, нали се сещаш. Да отида в „Убежището“. Което знаеш… защото ти го ръководиш. И… май ще е най-добре да млъкна, нали?
Мариса се приближи до камината, невероятната й красота сякаш привличаше цялата светлина и топлина на огъня. Настани се в едно кресло и кръстоса крака, като съвършена дама, каквато си и беше.
Лицето й бе дистанцирано, но не и студено. Изглеждаше готова да посрещне нещо не особено приятно.
Нещата не отиваха на добре, помисли си Мариса с ужас.
— Е… благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. — Мери улови ръката на Рейдж. — Няма да увъртам. С Рейдж го обсъдихме и бихме искали да проучим възможността да осиновим Бити или поне да станем нейни настойници. Преди да откажеш, бих искала да си спомниш, че имам клиничен опит в…
— Почакай. — Мариса вдигна ръце. — Почакай, не става дума за това, че… искаш да напуснеш?
— Какво?
Мариса сложи ръка на сърцето си и се отпусна в креслото.
— Няма да напуснеш.
— Не, господи, откъде ти хрумна това?
— Просто си помислих, че съм те засегнала с нещо по време на онзи разговор преди Последното хранене. Не бях сигурна дали не обърках нещо… искам да кажа, просто се опитвам да постъпя така, както е най-добре за Бити и… — Мариса млъкна. Отърси се. — Правилно ли чух да казваш осиновяване?
Мери си пое дълбоко дъх. И с всичка сила стисна ръката на своя хелрен.
— С Рейдж го обсъдихме. Искаме да бъдем родители и искаме да дадем на Бити дом, изпълнен с обич, място, където да принадлежи, подкрепа, която не е само професионална. Както знаеш, аз не мога да имам деца… а Бити наистина е сираче. Дори Вишъс не можа да открие чичо й.
Мариса примига няколко пъти. Отново замести поглед между тях двамата.
— Това е… невероятно.
Рейдж се приведе напред.
— В добър или в лош смисъл?
— Добър. Искам да кажа… — Мариса се облегна назад и се взря в огъня. — Това е чудесно… фантастично. Просто не съм сигурна какво трябва да направим.
Я чакай, това „да” ли беше?, помисли си Мери, докато сърцето й подскачаше в гърдите.
— Бити също ще има право на мнение — каза, опитвайки се да изглежда спокойна. — Достатъчно голяма е, за да има мнение. И знам, че няма да бъде лесно — нито процесът по осиновяването, нито да бъдем родители. Рейдж също го знае. Ала предполагам, че всичко това… започва от теб.
Без никакво предупреждение, Мариса скочи от креслото и прегърна първо Мери, а после Рейдж. Когато отново се върна на мястото си, в очите й имаше сълзи.
— Мисля, че е наистина страхотна идея!
Е, добре, Мери май също започваше да се просълзява. А не можеше да погледне към Рейдж… защото ако и неговите очи бяха овлажнели (а тя бе сигурна, че е така), беше дотук.
— Толкова се радвам, че ни подкрепяш — каза дрезгаво. — Макар да не съм сигурна дали сме подходящи…
Изящната ръка на Мариса проряза въздуха.
— Изобщо не се тревожа дали ще бъдете добри родители. И моля те, недей да приемаш която и да било пауза от моя страна като липса на подкрепа. Просто никога не се е налагало да правя подобно нещо.