— Сакстън е запознат със законовата процедура — обади се Рейдж. — Дори изготви документите. Мисля, че като член на аристокрацията, се нуждая от аудиенция при краля…
Мери вдигна ръце, сякаш за да каже: По-полека.
— Чакай, чакай, първо и двамата трябва да бъдем официално преценени. Освен това трябва да проверим по-задълбочено семейството на майка й… и на баща й. И разбира се, трябва да я попитаме дали изобщо го желае. Майка й почина съвсем наскоро. Не ми се иска да си помисли, че се опитваме да изместим кръвното й семейство или да заменим някой, който никога не би могъл да бъде заменен. Трябва да действаме бавно, да бъдем гъвкави и да запазим спокойствие. Съществува и един потенциален проблем.
— И той е? — попита Мариса.
Мери погледна към Рейдж и той се прокашля.
— Аз ям хора. Искам да кажа… звярът. Нали знаеш. Той яде разни неща. Неща, които не би трябвало да бъдат изядени.
— Никога не е представлявал заплаха за мен — намеси се Мери. — Но не можем да се преструваме, че звярът не е фактор във всичко това. Независимо кой ще се произнесе дали сме годни да бъдем родители — ти, Рот или някой друг, трябва да бъде напълно ясно, че ние идваме в комплект с чудовище с размерите на триетажна сграда, лилави люспи и апетит за лесъри.
Рейдж вдигна ръка, сякаш се намираше в час и чакаше учителката да му даде думата. Когато и Мери, и Мариса просто го изгледаха, той я отпусна неловко.
— Ъ, той никога не е ял нищо друго, освен лесъри. Макар че един път май се опита да лапне Вишъс. — Той потръпна. — Е, добре де, от това, което чух, преди няколко нощи подгонил Ви и Асейл и е възможно да е изкъртил покрива на помещението, в което те се скрили, възможно е и да се е опитал да ги изяде… но не е успял.
— Благодарение на мен — изтъкна Мери.
— Той слуша Мери.
Мери сви рамене.
— Както и да е, даваме си сметка, че не сме типичните кандидат-родители. Ала ти се кълна, че ако имаме тази възможност, ще обичаме това малко момиченце с цялото си същество.
— Абсолютно — потвърди и Рейдж.
Мариса се засмя.
— Иииииииииииии това е последното, което ме тревожи при мисълта, че искате да си осиновите нещо или някого, било то куче от приятел или дете от „Убежището“.
Мери въздъхна с облекчение, а Рейдж последва примера на Мариса и започна да си вее на очите. След това се подпря на малката масичка, сякаш се притесняваше, че ще припадне.
— На някой друг да му е горещо? Защото на мен ми е… мисля, че ще…
Мери скочи и изтича да отвори един от френските прозорци.
— Понякога му се завива свят — обясни тя. — Нали се сещаш, от облекчение. Дишай с мен, обич моя. Дишай с мен.
Мариса седна до Рейдж и като се засмя, започна да вее на това красиво, пламнало лице с една възглавничка.
— Всичко ще се нареди. По един или друг начин, всичко ще се нареди, окей? И се надявам, че в крайна сметка Бити ще дойде да живее с вас.
Мери грабна друга възглавничка и се присъедини към усилията, и докато го правеше, погледна в очите на брата, когото обичаше… и се опита да види бъдещето в чертите му.
— Надявам се. Господи, толкова се надявам, че чак боли.
51.
— Какво искаш да знаеш?
Докато Ви задаваше навярно разбираемия въпрос, Асейл премести телефона до другото си ухо и пъхна чашата от кафето си в миялната. Догенът, когото възнамеряваше да интервюира тази вечер (така че братовчедите му да престанат да унищожават замразените ястия), бе помолил да пренасрочат срещата. Което означаваше, че отново той трябваше да се вживее в ролята на домашна прислужница.
— Катинар „Мастър Док“ — обясни. — Искам да знам как да го отключа. И то така, че механизмът да продължи да работи и след това.
Братът се засмя сурово.
— Да, първото ми предложение щеше да бъде да му пуснеш един куршум… което едва ли е опция, ако искаш нещото да продължи да работи и след това. Къде точно се опитваш да проникнеш?
— Тайна.
— Звучи интригуващо. Колко е стар? За катинара питам.
— Нов.
— Окей. Имам нещо за теб. Къде си…
Разнесе се тих звън и Асейл отдръпна телефона от ухото си.
— А, ето я и нея. Вкъщи съм си, Вишъс.
— Там съм до две минути. В задния ти двор.
— С нетърпение очаквам посещението ти. — Асейл прие другото обаждане. — Здравей, милинка…
Ридаеше. Нааша ридаеше и Асейл се досети за причината, без да се нуждае от обяснение.
— Какво се е случило? — попита, докато отиваше да отвори задната врата.