В противен случай смъртта би била нетърпима. Мисълта, че може би умира и никога вече няма да види своята възлюбена? Никога вече няма да вдъхне аромата на косата й? Да почувства допира й? Да каже своята истина, макар че тя вече знаеше колко много я обича?
Това бяха причините смъртта да бъде такава трагедия, помисли си Рейдж. Тя бе онази която разделяше завинаги и — нерядко — без предупреждение, жесток крадец, отнемащ емоционалните съкровища на хората, оставяйки ги да прекарат остатъка от живота си като просяци.
Мамка му, ами ако Скрайб Върджин грешеше? Или ако беше излъгала? Ако не беше толкова всемогъща?
Паниката се завърна и мисли задръстиха главата му, неспособни да се откъснат от дистанцираността, появила се напоследък между него и неговата шелан, дистанцираност, за която бе вярвал, че ще има време да стопи.
О, господи… Мери, каза в главата си. Мери! Обичам те!
Мамка му. Трябваше да говори с нея, да изясни нещата, да открие какъв е проблемът и да го разреши, така че душите им отново да бъдат свързани както преди.
Проблемът бе, осъзна с ужас, че когато сърцето ти най-сетне спре да бие, всичко, което ти се ще да си казал, ала не си, всички липсващи късчета от теб, които не си дал на другия, всички грешки, които си опитал да погребеш под оправданието, че си зает… всичко това също свършваше. Стъпката, прекъсната по средата, която никога няма да бъде довършена, това бе най-ужасното съжаление, което би могъл да изпиташ.
Навярно не го разбираш, докато всички онези въпроси за смъртта не получат отговор. И да, тези въпроси — как и защо, къде и кога — те се оказваха безсмислени, когато дойдеше време да си тръгнеш от планетата.
Губеха почва под краката си, той и Мери. Напоследък губеха връзка помежду си.
Не искаше да си отиде по този начин…
Бяла светлина изличи всичко, поглъщайки го жив, лишавайки го от съзнание.
Небитието бе дошло за него. И той можеше само да се моли, че неговата Мери Мадона ще успее да го открие от другата страна.
Имаше неща, които отчаяно изпитваше нужда да й каже.
Вишъс прие очертанията си във вътрешен двор от бял мрамор, над който се разстилаше млечно небе, толкова необятно и ярко, че нито фонтанът в средата, нито дърветата, в чиито корони чуруликаха пъстри сипки, хвърляха сенки.
Сипки, които притихнаха, сякаш доловили настроението му.
— Майко! — Гласът му отекна, отскачайки между стените. — Къде си, по дяволите!
Пристъпи напред, оставяйки след себе си яркочервена диря кръв, алени капки падаха меко от лакътя и от крака му, когато спря пред покоите на Скрайб Върджин. Заблъска по вратата, викайки отново името й, и те опръскаха белия мрамор като шишенце лак, изпуснато на пода.
— Майната му.
Блъсна вратата с рамо и нахлу в покоите на майка си… само за да се закове на място. Над леглото, поставено върху платформа, под чаршафи от бял сатен, онази, която бе създала расата на вампирите, но освен това физически беше дала живот на него и сестра му, лежеше, напълно неподвижна и притихнала. Нямаше обаче тяло от плът и кръв. Единствено триизмерно езерце от светлина, която някога бе ярка като светлинна бомба, а сега бе като старовремска газена лампа, покрита с абажур.
— Трябва да го спасиш. — Докато прекосяваше голия мраморен под, Вишъс смътно си даде сметка, че с изключение на леглото, стаята беше празна, но кой го беше грижа. — Събуди се, по дяволите! Някой, на когото държа, умира и ти ще спреш това, дяволите да го вземат.
Ако тя имаше тяло, щеше да я сграбчи и да я принуди да му обърне внимание. Само че нямаше ръце, за които да я изтегли от леглото, нито рамене, които да разтърси.
Тъкмо се канеше отново да се разкрещи, когато в стаята отекнаха думи, дошли сякаш от стереоуредба.
Онова, което ще бъде, ще бъде.
Сякаш това обясняваше всичко. Сякаш той беше задник, задето беше дошъл да й досажда. Сякаш й губеше времето.
— Защо ни създаде, ако изобщо не те е грижа?
За какво точно си загрижен? За неговото бъдеще или за своето?
— За какво говориш, по дяволите? — О, и да, знаеше, че не му е разрешено да й задава въпроси, ала майната му на това правило. — Какво означава това?
Действително ли имаш нужда от превод?
Ви стисна челюст, напомняйки си, че в този миг Рейдж се превръща в звяр и умира в тази си форма. Да се разправя с милата си мамичка не беше най-важното сега.
— Просто го спаси. Изведи го от бойното поле, за да можем да го оперираме и ще те оставя да гниеш в мир.