— И аз ще ти помогна да получиш онова, което ти се полага. Ала това няма да се случи, ако не се овладееш. Тук няма място за емоции.
Двамата поговориха още малко. А после Нааша изпъчи рамене и се върна обратно в стаята.
Направо да ти дожалее за Сакстън.
Макар че Асейл нямаше време да мисли за това точно сега.
В мига, в който вратата се хлопна зад Нааша и Троу, Асейл отново излезе в коридора, затваряйки след себе си, и изкачи стълбите на бегом. Когато стигна на втория етаж, отиде малко по-далеч отпреди — до просторна спалня, чиято врата беше отворена. В мига, в който усети миризмата на адстрингентни лекарства във въздуха, разбра, че това е била стаята на нейния хелрен. И действително, когато надникна вътре, видя, че чаршафите бяха свалени, възглавниците — струпани в средата на леглото.
Извади телефона си и започна да прави снимки. Нямаше представа какво не е на мястото си, но това щеше да прецени по-късно.
Петна. Върху дюшека.
В горната част. Не там, където биха могли да бъдат обяснени със загуба на контрол над пикочния мехур.
Имаше петна и по възглавниците.
Бързо подушване на въздуха разкри, че не беше нито кръв, нито урина. Какво беше тогава?
В банята. Навсякъде лекарства, шишенца, затворени накриво, или пък без капачки. Проходилка. Бастун. Пелени за възрастни.
Приключи със спалнята за по-малко от седем минути и спря в горната част на стълбището. Имаше два начина да стигне до подземието — задното стълбище, което беше използвал предишната нощ…
Не, този път щеше да прибегне до другия начин.
Затвори очи и се дематериализира на първия етаж, прехвърляйки молекулите си под вратите, докато не прие физическите си очертания на върха на стълбите, спускащи се към избата.
Ушите му не доловиха никакъв повод за тревога, така че той отвори вратата и потъна в мрака. Използвайки фенерчето на телефона си, за да се ориентира, той се придържаше в края на грубо издяланите стъпала, а влажният, студен въздух щипеше синусите му.
Пое забързано по коридора, подминавайки стаята за игри на Нааша. Не му харесваше шумът, който обувките му с кожени подметки вдигаха върху каменния под, ала нямаше какво да направи по въпроса… и най-сетне стигна до вратата с катинара „Мастър Лок“.
Отново усети онази миризма във въздуха, докато вадеше инструмента, който беше получил от Вишъс. Пъхна го там, където беше мястото за ключа, завъртя го и ето че механизмът поддаде.
Без първо да надникне, за да провери къде точно се е озовал, той се шмугна вътре и затвори след себе си.
В непрогледния мрак откъм ъгъла долетя шум от тътрузене. И дрънчене на…
Вериги?
Дишане. Нещо дишаше в ъгъла.
Асейл насочи телефона си натам, ала тънкият лъч стигна само на една-две крачки напред, така че той прибра апарата, извади един от пистолетите си и опипа голите греди до вратата.
Когато откри ключа за осветлението, го натисна…
И се дръпна ужасен назад.
Към каменния под в ъгъла беше прикован гол мъж. Прикован и треперещ, свит на кълбо, навел глава и обвил ръце около тънките си като клечки крака. Дългата му коса беше единственото, което го покриваше.
Миризмата… миризмата идваше от застоялата храна, оставена върху един поднос близо до него. „Тоалетната“ също бе до него — дупка, зейнала в земята. Имаше също така градински маркуч, висящ от една кука. И кофа.
До края на живота си Асейл нямаше да забрави тихото подрънкване на оковите, когато мършавото тяло на мъжа затрепери.
Той направи крачка напред.
Скимтенето наподобяваше скимтене на животно.
— Няма да те нараня — каза дрезгаво Асейл. — Моля те, знай това… аз… защо си затворен тук?
Макар че вече знаеше.
Това беше кръвен роб. Пред себе си имаше кръвен роб… ами да, ето ги и татуировките — около гърлото и по една около китките.
— Как мога да ти помогна?
Не получи отговор — другият мъж просто се сгърчи още повече, костите на лактите му сякаш щяха да пробият кожата, ребрата му бяха като белези, вдълбани в тялото от хищни нокти, бедрата му — толкова слаби, че коленете му приличаха на подути възли.
Асейл се огледа наоколо, макар че това беше лудост — очите не го лъжеха.
— Трябва да те изведа оттук.
Извърна се назад и си представи пътя навън.
— Ще те изведа…
Какво щеше да направи? Да изнесе горкия мъж на гръб?
Той пристъпи по-навътре в стаята.
— Не се плаши. Няма да те нараня.
Приближи се много предпазливо, безброй мисли препускаха в главата му и го измъчваха.