— Не бива да се боиш от мен. — Заповяда си да говори по-силно. — Тук съм, за да те спася.
Главата на роба се повдигна лекичко. А после още малко.
И ето че най-сетне мъжът го погледна с ужасени, кървясали очи, хлътнали толкова дълбоко в черепа му, че Асейл се зачуди колко още би могъл да бъде поддържан този живот.
— В състояние ли си да ходиш? — попита и когато не получи отговор, кимна към краката му. — Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да вървиш?
— Кой… — Гласът му сякаш всеки миг щеше да се прекърши.
— Аз съм Асейл. — Докосна гърдите си. — Аз… не съм никой важен. Но ще те спася.
Очите на роба проблеснаха от влага.
— Защо…
Асейл се приведе напред, за да го докосне, ала инстинктивното отдръпване на роба беше толкова рязко, че той побърза да прибере ръката си.
— Защото имаш нужда да бъдеш спасен. — Докато изричаше дрезгаво думите, имаше чувството, че в известен смисъл се обръща към самия себе си. — А аз… аз имам нужда от добро дело, за да се докажа.
Погледна през рамо, преценявайки разстоянието до и извън входната врата на имението. Времето, откакто беше излязъл от кабинета. Мунициите, които носеше със себе си. Обажданията, които щеше да се наложи да направи. На братовчедите си. На Вишъс.
Който и било.
Мамка му. Веригите.
Не, с тях можеше да се оправи.
Извади деветмилиметровия пистолет от кобура под мишницата си и заглушителя от джоба на сакото и бързо го постави върху дулото.
— Искам да се преместиш. — Той направи знак към себе си. — Искам да се отдръпнеш от стената.
Робът все така трепереше, но опита да се подчини, изтътрузвайки се на четири крака настрани от мястото, където се свиваше обикновено… както си пролича от тъмното петно върху пода и стената, когато се отдръпна.
Асейл усети как пот облива тялото му, събира се на капчици над горната му устна и по челото, а сърцето задумка в гърдите му.
— Спри… — Мъжът замръзна и Асейл поклати глава. — Не, говоря на себе си. Не се отнасяше за теб.
Веригите бяха приковани към каменната стена с помощта на халка, дебела колкото мъжки палец и широка колкото врат.
Куршумът щеше да рикошира. Ала какъв избор имаше?
Да остави роба тук беше немислимо.
— Ще трябва да… ще ми позволиш ли да те докосна?
Мъжът кимна безмълвно и се приготви за допира. Асейл го вдигна…
О, Съдби, беше лек като перце.
Веригите дрънчаха, при всяка направена стъпка, а мъжът стенеше от болка и зъбите му тракаха.
Когато се отдалечиха възможно най-много, Асейл го пусна на пода и застана пред него, прикривайки го с тялото си. Прицели се и…
Куршумът не издаде никакъв звук, когато изхвърча от цевта, но изсвири във въздуха, докато отскачаше от каменните стени на стаята, преди най-сетне да се забие далеч от целта си. Асейл провери дали е бил уцелен, а после провери и другия мъж.
— Добре ли си? — Когато получи кимване в отговор, се приближи, за да разгледа пръстена. — Проклятие, близо, но не съвсем.
Беше улучил, ала металът бе здрав. Не смееше обаче да стреля втори път.
Вместо това сграбчи халката и я завъртя, така че мястото, където куршумът я беше нащърбил, да опре в болта, с чиято помощ беше захваната за стената. След това задърпа с всичка сила, пъхтейки, изпълнен от странно отчаяно желание да я строши.
Най-сетне се разнесе пронизително скърцане, сякаш металът го ругаеше и той политна назад с халката в ръце.
Обувките му се подхлъзнаха и той се просна болезнено на пода, ала не го беше грижа. Миг по-късно вече беше на крака и се бе върнал при роба.
Свали сакото си, съжалявайки, че не си е взел палто, но тъй като се дематериализира, не бе очаквал, че ще се нуждае от защита против студа.
— Нека ти облечем това.
Което се оказа по-лесно на теория, отколкото на практика — веригите не можеха да минат през ръкави и ревери и в крайна сметка беше принуден да си облече сакото обратно, за да не го оставя тук.
Уви веригите около собствения си врат (на два пъти, заради дължината им), вдигна мъжа, задържайки го с една ръка, и се отправи към вратата.
Робът бе този, който отвори, така че не се наложи Асейл да сваля пистолета си.
Остави лампата запалена — много скоро някой в къщата щеше да забележи, че робът го няма, така че не виждаше смисъл да си губи времето да я гаси.
Далеч по-лошо щеше да е, ако откриеше, че срещата със Сакстън е приключила, и Троу и господарката на къщата го търсят.
Подминаха стаята за секс. Изкачиха стълбите.
Робът отново посегна към бравата.
— Бавно — каза Асейл между две поемания на дъх. — Нека първо се ослушам.