— Събуди ли се най-сетне? — настоя гласът.
Най-сетне…? Да, явно беше в безсъзнание от известно време. Всъщност, имаше чувството, че лежи в тази поза от доста дълго.
Какво бе това пиукане…
Звън. Неочаквано се разнесе звън… мобилни телефони. Мъжът, чийто глас чуваше, отговори.
— Какво? Кога? Колко? О, господи… да. Веднага. Ласитър може ли да дойде и да остане с него? Къде? И двамата идваме. — Пауза. — Джон… да, започнало е и имат нужда от вените ни. Трябва да вървим. И аз не искам да го оставяме, но какво друго можем да направим? Не, не знам къде е Ласитър.
Разнесе се шумолене, сякаш си събираха нещата.
— Не, нуждаят се и от двама ни. Тя ражда. Малките идват, а е прекалено рано.
Лейла!
Без да се замисли, Кор отвори очи. Двамата бойци се бяха извърнали и си отиваха, слава на Съдбите, така че не забелязаха.
Аз също съм ужасен — каза онзи с червената коса. — За нея, за Куин. А тук всичко ще е наред. Той никъде не може да отиде.
Шумът от стъпките им се отдалечи, а после се разнесе дрънчене, сякаш отваряха порта или пък отместваха вериги. След това всичко се повтори.
Кор примига трескаво и се опита да стане… само за да открие, че действително никъде не може да отиде. Имаше стоманени халки, около китките и глезените, и дори около кръста му. Освен това беше прекалено слаб, за да направи нещо повече от това да повдигне глава.
Огледа се наоколо и видя, че е заобиколен от различни съдове… урни, и пак урни, подредени върху лавици, които стигаха от пода до тавана. В пещера? И все пак, имаше и сложно на вид електронно оборудване, което следеше телесните му функции.
— Лейла… — каза с пресеклив, накъсан глас. — Лейла…
Рухна върху леглото, за което беше завързан, обзет от неудържимо желание да избяга и да я открие, макар да нямаше представа къде е тя, нито дори къде се намира самият той. Тялото му обаче имаше други планове. Нощ засенчи деня и над него отново се спусна мрак.
Победи го.
Последната му мисъл бе, че жената, която обичаше и от която се страхуваше, имаше нужда от него и той искаше да бъде до нея…
56.
На излизане от „Ти Джи Ай” Рейдж поспря до мястото на салонната управителка. И по-точно, беше принуден да спре, защото човешката жена, която ги беше настанила, се изпречи на пътя му и отказа да помръдне.
— Хареса ли ви храната? — попита тя, докато пъхаше нещо в ръката му. — Това е номерът ни за връзка с клиенти. Обадете ни се и ни кажете дали сте останали доволни.
Намигването й не остави никакво съмнение какво може да очаква, ако набере тези цифри, и то със сигурност не беше проучване на клиентските вкусове.
Рейдж пъхна сгънатото листче обратно в ръката й.
— Мога да ви кажа още сега. С жена ми си изкарахме страхотно. Също както и нашата… ъ, приятелка. Благодаря.
И като се обърна, той обви ръка около раменете на Мери и я притегли към себе си. А после, без да се замисли, стори същото с Бити.
Тръгнаха си заедно, промушвайки се през двукрилата врата.
Навън нощта бе станала още по-студена, ала коремът му бе пълен с храна, чувстваше се наистина щастлив и беше невероятно как това настроение бе в състояние да създаде своя собствена топлина, независимо от времето.
По дяволите, можеше да пада лапавица и той пак би вдигнал поглед към тъмното небе и би казал: Аааахх.
Миг преди да слязат от тротоара, за да се отправят към колата, пристигна един миниван и майка и дъщеря изтичаха, за да се качат. Човече, на това му се казваше генетика. Двете имаха еднакви кестеняви коси, тази на момиченцето — вдигната на конска опашка, тази на майката — подстригана на черта. Бяха горе-долу с еднакъв ръст, облечени в сини дънки и суитшърти. Лицата им имаха една и съща костна структура — същите закръглени бузи и плоско чело, и съвършено прав нос, какъвто, предположи Рейдж, някои човеци биха си поискали при пластичния хирург.
Не бяха нито грозни, нито красиви. Не бяха бедни, но не бяха и богати. Само че те се смееха по един и същи начин. И това ги правеше невероятни.
Майката отвори вратата на дъщерята и й помогна да влезе вътре. След това се наведе към нея и каза:
— Ха! Аз печеля! Сега цяла седмица ще миеш съдовете. Така се бяхме разбрали.
— Мамоооооооо!
Майката затвори вратата и се пъхна на седалката до шофьора, до мъжа, който трябва да бе нейният съпруг или партньор.
— Предупредих я, не се обзалагай с мен. Не и когато става дума за цитати от „Кръстника“.
Мъжът се обърна към дъщерята.