И как точно това ще разреши съдбата му?
Е, добре, вече разбираше, защото човеците, които имаха проблеми с майките си, ходеха в онези токшоута, които Ласитър непрекъснато гледаше. Всеки път, щом се срещнеше с нея, Ви получаваше пристъп на предизвикана от утробата психоза.
— Той ще продължи да диша, ето какво ще бъде разрешено.
Съдбата просто ще бъде удовлетворена по друг начин.
Ви си представи как Холивуд се подхлъзва в банята и умира вкъщи. Или се задавя с пуешка кълка. Или пък бог знае какво друго, което би могло да отнесе един брат.
— Ами тогава я промени. Нали си толкова могъща. Промени съдбата му.
Възцари се тишина и Ви се почуди дали тя не беше заспала или нещо такова… Човече, толкова я мразеше. Беше такава шибана кръшкачка, просто си беше тръгнала от света, затваряйки се тук като някаква отшелница, която се цупи, защото никой не й целуваше задника така, както тя искаше.
А междувременно един от най-добрите бойци във войната, който беше от критично значение за личната охрана на краля, бе на път да се изпари от планетата. Ви бе последният, който би искал някой да му бърше сълзите, но трябваше да даде всичко от себе си, за да спаси Рейдж, защото кой друг беше в позиция като неговата?
— Той е важен — сопна се. — Животът му има значение.
За теб.
— Дяволите да го вземат, не става дума за мен. Той е важен за краля, за Братството, за войната. Изгубим ли го, имаме проблем.
Хрумвало ли ти е някога да бъдеш откровен?
— Мислиш, че се тревожа за него и Мери? Е, добре, ще добавя и това, защото точно в този момент не ми изглеждаш достатъчно силна дори да станеш, камо ли да придружиш някого, когото извади от континуума на смъртните, до Небитието.
Мамка му. Сега, когато го изрече на глас, нямаше как да не се зачуди дали отпуснатото нещо върху леглото действително бе в състояние да извърши онова, което беше обещала сякаш много отдавна, макар оттогава да бяха минали едва три години.
Толкова много се беше променило.
Освен това, че той все още мразеше слабостта във всяка нейна форма. И все така предпочиташе да бъде където и да е, освен в присъствието на майка си.
Върви си. Уморяваш ме.
— Уморявам те? Да, защото имаш толкова неща за вършене тук горе. Исусе Христе.
Е, добре, майната й. Щеше да измисли нещо друго. Някакво друго… нещо.
Мамка му, какво друго оставаше?
Вишъс се отправи към вратата, която беше изкъртил. При всяка стъпка очакваше тя да го повика обратно, да го жегне с нещо почти толкова смъртоносно, колкото и куршума, повалил Рейдж. Когато тя не го направи и вратата се затвори зад гърба му, като едва не го удари по задника, си помисли, че би трябвало да се досети.
Не я беше грижа за него дори толкова, че да го направи на нищо.
След като се озова обратно в двора, осъзна, че кървавата диря, която беше оставил върху мраморните плочки, бе като съдбата, която беше следвал цял живот — криволичеща и объркана, издаваща болка, чието съществуване той отказваше да признае. И да, искаше кървавите петна да се просмучат в камъните, сякаш това щеше да привлече вниманието й.
И като стана дума, защо просто не се хвърлеше на земята и не замахаше с ръце и зариташе с крака, като някое дете насред магазин, защото не му бяха купили играчката, която искаше?
Стоеше там и тишината изпълни слуха му, сякаш самата тя беше звук. Което беше едновременно нелогично и самата истина, докато осъзнаваше точно колко тихо бе тук горе. Всички Избраници бяха долу на земята, опознаваха самите себе си, учеха се да бъдат самостоятелни личности, загърбваха традиционните си роли в служба на майка му. С расата бе същото — те живееха в модерните времена, където старите фестивали и обичаи бяха почти изцяло пренебрегвани, а някога строго почитаните традиции бяха на път да потънат в забвение.
Отлично, помисли си Ви. Можеше само да се надява, че тя се чувства самотна и отхвърлена. Искаше да бъде изолирана, изоставена дори от най-верните си.
Искаше тя да страда.
Искаше тя да умре.
Погледът му се спря върху птичките, които самият той й беше донесъл, и те се свиха уплашено, дръпвайки се назад, към най-далечните клони на бялото дърво, сгушени една в друга, сякаш щеше да им прекърши вратовете.
Тези сипки бяха маслинена клонка от един син, който никога не бе наистина желан, но и никога не се бе държал особено добре. Майка му едва ли ги и поглеждаше, той също бе оставил зад гърба си този рядък порив към сдобряване и се бе върнал към обичайната си враждебност. Как би могло да бъде другояче?