— Да, господарю?
— Знам, че едва ли би могло да има по-неподходящ момент, но искам ми купиш нещо. Веднага.
Прастарият иконом се поклони толкова ниско, че челюстта му едва не се удари в излъскания под.
— Ще бъде същинско облекчение да сторя нещо за някого. Чувствам се толкова безпомощен.
Зад волана на понтиака Мери имаше чувството, че времето се беше върнало назад… че незнайно как двете с Бити се бяха озовали в някакъв парадокс, отвел ги преди няколко нощи и отново бяха на път към клиниката на Хавърс.
И не беше само заради Лейла и онова, което се случваше вкъщи. На задната седалка момиченцето се беше затворило в себе си, приковало очи в прозореца до себе си, лицето му — овладяна маска, която бе още по-тревожна сега, когато Мери знаеше точно колко жизнерадостно и оживено можеше да бъде.
— Бити?
— Ммм?
— Говори с мен. Знам, че има нещо, и да, бих могла да увъртам и да се преструвам, че не съм забелязала, но се надявам, че вече сме преминали тази граница в отношенията ни.
Мина доста време, преди момиченцето да отговори.
— Когато си тръгнахме от ресторанта — каза то най-сетне. — Видя ли онази човешка мамен и дъщеря й?
— Да. — Мери си пое дълбоко дъх. — Видях ги. — Отново се възцари тишина и тя погледна в огледалото за обратно виждане. — И то те накара да си спомниш за твоята мамен?
Момиченцето просто кимна.
Мери изчака. Изчака още.
— Тя липсва ли ти?
И това беше то. В миг Бити избухна в плач, силни хлипове разтърсваха малкото телце. Мери отби от пътя и спря. Не би могла да стори друго.
Слава богу, че бяха в хубава част на града, пълна с пекарни, книжарници и малки магазинчета за домашни любимци. Което означаваше много свободни места за паркиране.
Мери мина на неутрална предавка, дръпна ръчната спирачка и се извъртя назад.
Протегна ръка, за да докосне Бити, но тя се отдръпна.
— О, миличка… знам, че тя ти липсва…
Момичето се обърна към нея, по лицето му се стичаха сълзи.
— Само че тя не ми липсва! Изобщо не ми липсва! Как е възможно да не ми липсва?!
Докато Бити ридаеше, закрила лицето си с ръце, Мери не я попита нищо, макар че това я убиваше. И действително, след едно мъчително чакане, детето отново заговори.
— Аз нямах това! Това, което онова човешко момиче и нейната мамен имат! Нямах… обзалагания и смях… не излизах на вечеря и баща ми не идваше да ни прибере дружески с колата! — Когато тя подсмръкна и избърса бузи с малките си юмручета, Мери бръкна в чантата си и извади пакетче кърпички. Бити ги взе, а после сякаш забрави за тях. — Майка ми се страхуваше… и страдаше, опитваше се да избяга! А после забременя и се разболя и умря! А ето че не ми липсва!
Мери угаси двигателя, отвори вратата и се пъхна на задната седалка. Не забрави да заключи тъмната кола, а после се настани до момиченцето; дори в сумрака виждаше болката и ужаса върху личицето му.
— Как може да не ми липсва? — Бити трепереше. — Обичах я… и тя би трябвало да ми липсва…
Мери протегна ръка и бе такова облекчение да я притегли към себе си и да я прегърне с всичка сила. Да я милва по косата, мълвейки тихи думи, докато Бити ридаеше.
Невъзможно бе тя също да не се просълзи.
И адски трудно бе да не шепне изтъркани фрази като „Всичко ще бъде наред“, „Ще се оправиш“, защото искаше да направи нещо, каквото и да било, за да облекчи страданието й. Ала истината бе, че онова, на което Бити беше изложена, докато растеше, не беше правилно, и децата и хората от подобна среда дълго, дълго, нерядко и никога, не се оправяха.
— Аз съм тук — бе всичко, което можеше да каже. Отново и отново.
Стори й се, че минаха години, преди Бити най-сетне да си поеме пресекливо дъх и да се облегне назад. А когато се опита безуспешно да отвори кърпичките, Мери ги взе, направи го вместо нея и извади една. И още една.
Бити си издуха носа и се отпусна в седалката, а Мери разкопча колана й, за да й даде малко повече пространство.
— Не познавах майка ти много добре — каза Мери. — Но съм сигурна, че ако можеше да има подобни нормални, изпълнени с обич мигове с теб, би го сторила на мига. Насилието е всепроникващо, когато е у дома. Не можеш да избягаш от него, освен ако не си тръгнеш, а това невинаги е възможно и тогава то хвърля сянка върху всичко. Не мислиш ли, че е възможно онова, което не ти липсва, да е насилието, което двете е трябвало да понасяте? Страхът и болката?
Бити подсмръкна.
— Лоша дъщеря ли съм? Лоша ли съм?
— Не. Господи, не. Ни най-малко.
— Наистина я обичах. И то много.
— Естествено, че си я обичала. И се обзалагам, че ако се замислиш, ще осъзнаеш, че все още е така.