— Толкова се страхувах, през цялото време, докато беше болна. — Бити се заигра с кърпичките. — Не знаех какво ще се случи с нея и през голяма част от времето се притеснявах за себе си. Това лошо ли е?
— Не. Това е нормално. Нарича се инстинкт за самосъхранение. — Мери прибра кичур коса зад ухото на Бити. — Когато си малка и не можеш да се грижиш за себе си, няма как да не се тревожиш за тези неща. Дори когато пораснеш и вече можеш сама да се грижиш за себе си, пак се тревожиш за тях.
Бити прие още една кърпичка и я разстла върху коляното си, приглаждайки я.
— Когато моята майка умря — каза Мери, — й бях ядосана.
Момиченцето вдигна изненадано очи.
— Наистина ли?
— Да. Бях ужасно ядосана. Искам да кажа, тя изстрада много, а аз бях до нея през всичките години, в които състоянието й бавно се влошаваше. Тя не бе поискала нищо от това. Не бе избрала да се разболее. Ала аз ненавиждах това, че приятелите ми не бяха принудени да се грижат за болните си родители. Че бяха свободни да излизат, да ходят по купони, да пият и да се забавляват… да бъдат млади и необвързани, без товар на плещите си. А аз трябваше да чистя къщата, да пазарувам и да готвя… а след като заболяването напредна — да я мия, да я къпя, да се грижа за нея, когато медицинските сестри не можеха да дойдат заради лошото време. А после тя умря. — Мери си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Единственото, за което бях в състояние да мисля, след като отнесоха тялото й, бе… страхотно, сега трябва да уреждам погребение, да се оправям с банкови сметки и завещания, да разчиствам дрехите й. И тогава рухнах. Просто се сринах и се разплаках, защото се чувствах като най-лошата дъщеря в историята на света.
— Ала не беше?
— Не. Бях човешко същество. Аз съм човешко същество. А скръбта е сложно чувство. Казват, че си има фази. Чувала ли си за това? — Когато Бити поклати глава, Мери продължи: — Отричане, договаряне, гняв, депресия, приемане. И това действително са емоции, през които хората преминават. Ала освен тях има и толкова много други неща. Неразрешени проблеми. Изтощение. Понякога има и облекчение и то нерядко е придружено от страшно много вина. Моят съвет, идващ от някой, който не само е минал по този път, но е помогнал и на други да го сторят, е: остави мислите и чувствата ти да идват и да си отиват… и не ги съди. Гарантирам ти, че не си единствената, спохождана от мисли, които не ти харесват, и чувства, които ти се струват нередни. Освен това, ако говориш за онова, което изпитваш, е напълно възможно да преминеш през болката, страха и объркването и да стигнеш от другата страна.
— И какво има там?
— Известна доза мир. — Мери сви рамене. — Отново, иска ми се да можех да ти кажа, че болката ще си отиде, но не е така. Ала става по-лесно. Все още мисля за мама и да, понякога наистина боли. Мисля, че винаги ще боли… и честно казано не бих искала тази скръб да изчезне напълно. Скръбта… скръбта е свещен начин да почетем онези, които обичаме. Скръбта ми означава, че сърцето ми работи, тя е обичта ми към нея и това е нещо красиво.
Бити приглади кърпичката върху коляното си.
— Не обичах баща си.
— Не те виня.
— И понякога се ядосвах, че майка ми не го напусна.
— Как би могло да бъде иначе?
Бити си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно и продължително.
— Това окей ли е? Всичко това… окей ли е?
Мери се приведе към нея и улови ръцете й.
— Това е напълно, абсолютно, сто процента окей. Кълна ти се.
— Щеше да ми кажеш, ако не е, нали?
Погледът на Мери не трепна.
— Кълна се в живота на съпруга си. И нещо повече, напълно го разбирам. Наистина, Бити, напълно те разбирам.
57.
Асейл нямаше представа къде са, докато Вишъс се носеше из улиците на Колдуел, а после през нивите и ливадите с бясна скорост, Асейл не обръщаше никакво внимание на това откъде минават. Интересуваше го единствено дали робът все още диша.
— Остани с мен — прошепна.
Преди да осъзнае какво прави, се пресегна и улови студената му ръка, разтривайки я между дланите си, мъчейки се да прелее част от топлината на тялото си, от жизнената си сила в онова, което лежеше неподвижно до него.
Господи, ненавиждаше тези вериги.
Когато най-сетне погледна през прозореца (защото започваше да обезумява от тревога и недоумение защо пътуват толкова дълго), се намръщи. Около тях се бе спуснала мъгла… или по-точно, видимостта бе намаляла, сякаш имаше мъгла, макар никъде да не се виждаха обичайните бледи валма.
— Тук ще бъдеш в безопасност — чу се да казва Асейл, докато се приближаваха до първата от портите на тренировъчния център. — Те ще се погрижат за теб.