Всеки път щом затвореше очи, Асейл виждаше килията, усещаше онази воня, преживяваше наново как нахълтва в подземния затвор.
Откъде ли го беше откраднала? Дали семейството му го търсеше?
Колко дълго беше страдал там долу, просто източник на храна?
Досега диагнозата беше недохранване, бъбречна инфекция, течност в дробовете и възпаление на синусите. Ала според медицинския персонал щеше да има нужда от още изследвания.
От ужаса на всичко това му беше трудно да диша и той бе принуден да се наведе напред в стола си.
Чуваше как братята говорят и крачат по коридора навън — очевидно някой беше пострадал сериозно, като се имаше предвид нивото на тревога, но той не бе попитал и никой не му бе предложил обяснение. Освен това се бе наложило Вишъс да отиде и да помогне с другия спешен случай, какъвто и да беше той, макар да бе обещал да се върне…
На вратата се почука тихо.
— Влез — промълви, макар да му се струваше, че няма право да приема или отпраща посетители вместо Маркъс.
Мина известно време, преди вратата да се открехне едва-едва.
— Ехо? — повика Асейл.
Когато видя кой е, потръпна.
Зейдист бе брат, за когото отдавна бе слушал. Такива бяха историята и поведението на воина, че репутацията му, дори в Новия свят, бе стигнала до ушите на всички в Древната страна. И да, белязаното му лице вдъхваше страх, с неравната, лошо зараснала стара рана, която разкривяваше горната му устна, и присвити очи, в които гореше злост. Застанал на крачка от вратата, с ниско подстриганата си коса и огромно тяло, той изглеждаше точно като това, което мълвата твърдеше, че е — социопат, който трябваше да бъде избягван на всяка цена.
Ала Асейл бе научил, че през последните години нещата се бяха променили за него. Беше се обвързал. Имаше дете. Отдръпнал се бе от убийствената ярост, която формираше личността му, откакто самият той бе пленник.
Всъщност, когато жълтият му поглед се спря върху мъжа в леглото, той обви ръце около тялото си, сякаш се мъчеше да си вдъхне смелост.
— Открих го… — Асейл трябваше да се прокашля. — Прикован към стената.
Зейдист бавно се приближи до леглото и се вгледа в Маркъс. Остана така сякаш цяла вечност, почти без да мига, единствено повдигането и спускането на гърдите му и потрепването на веждите му от време на време издаваше, че не е статуя.
Асейл можеше само да си представя какви спомени се бяха пробудили у него.
Оковите, татуирани около шията и китките на брата, бяха черни като злото, белязало кожата му с мастило.
— Името му е Маркъс — обади се Асейл. — Това е всичко, което знам за него.
Зейдист кимна. Поне на Асейл му се стори, че кимна. А после воинът проговори:
— Нека… да помогна. С нещо. С каквото и да било.
Асейл понечи да отговори, че няма нищо, което биха могли да сторят. А после почувства как в гърдите му лумва ярост.
Той не беше спасител. Никога не е бил. Открай време мислеше единствено за собствените си интереси. Освен това не се привързваше, било то за кратко или за постоянно.
Сега обаче откри, че присвива очи срещу брата.
— Точно колко далеч си готов да стигнеш?
Начаса жълтият поглед стана черен и очите на Зейдист се превърнаха в бездушните ями на Дънд.
— Толкова, колкото се налага. И още сто хиляди крачки отвъд това.
— Дори ако се окажеш въвлечен в конфликт с краля? Защото начина, по който възнамерявам да раздам правосъдие, няма да включва декрети и постановления. И няма да бъде с позволението на Рот.
— Няма да има никакъв конфликт.
Първият порив на Асейл бе да стане от стола, да поиска още оръжия и незабавно да се върне в онази къща.
Ала не, като се замислеше, това не бе достатъчно добре обмислено. Нито достатъчно агресивно.
— Надявам се, че наистина го мислиш, добри ми благороднико.
— Не съм нито добър, нито благороден.
Асейл кимна.
— Чудесно. И не се тревожи. Усещам какъв отдушник търсиш и ще ти го осигуря, незабавно.
Обратно в библиотеката на огромното имение, Троу улови Нааша за раменете и я разтърси.
— Чуй ме. Трябва да ме чуеш.
Макар, докато се опитваше да потуши възмущението й, да бе принуден да признае, макар и само пред себе си, че сам той също беше безкрайно разгневен. Беше пропилял колко от времето си в тази къща? Спал бе с нея, угаждал й бе, залъгвал я бе да повярва, че между тях съществува трайна връзка. И през всичкото това време тя го бе уверявала в предаността на своя „възлюбен“ хелрен. Говорила бе за това как парите ще потекат като вино, когато старият мъж най-сетне почине. Признала му бе любовта си към него, въпреки че бе обвързана, и въпреки останалите си любовници.