А после Асейл се беше появил в картинката… и присъствието на този кучи син бе разпалило такъв пожар между бедрата на Нааша, че Троу се бе видял принуден да действа по-скоро, отколкото бе искал: правилната последователност на събитията би била първо да промени завещанието на Нааша, обявявайки себе си за неин най-близък роднина… под претекст, че двамата възнамеряват да се обвържат веднага щом изтече траурът за сегашния й хелрен. След което щеше да се погрижи за смъртта на стария мъж. И нейното „самоубийство“.
След което, попълнил авоарите си, щеше да използва новопридобитото си богатство, за да се внедри наистина в глимерата и да си изработи стратегия за това как да свали Рот от онзи негов абсурден престол, на който уж бе избран.
Само че Асейл, проклетият му шибянак, бе променил последователността, принуждавайки Троу да действа преждевременно. Щеше да има нужда от фалшификации, ала трябваше или да предприеме нещо, или да рискува мазните симпатии на Нааша да се прехвърлят върху най-новия й ухажор, обърквайки всички планове на Троу.
Защото я беше видял как гледа Асейл.
Сам бе усетил притегателната му сила, проклети да бъдат и двамата.
А сега и тази бъркотия.
Старият й хелрен бе оставил всичко на свой далечен роднина, мъж, чието име не говореше нищо на Троу.
— Нааша, обич моя — каза той настойчиво. — Искам да бъдеш разумна.
Нещата не изглеждаха никак добре. Онзи адвокат, който чакаше във фоайето отвън, несъмнено си вадеше цял куп заключения, едновременно точни и опасни. Това, че Нааша бе на път да изгуби контрол от ярост. Това, че самият той все повече се ядосваше.
Опитвайки друга тактика, Троу отиде до богато украсеното писалище и сложи ръка върху купчинката документи, които Сакстън беше донесъл със себе си.
— Това. Това е единственото, върху което трябва да се съсредоточиш. Всичко друго, освен как да оспорим успешно тези разпореждания, е неприемливо хабене на усилия.
— Бях опозорена! Да бъда пренебрегната по този начин, е недопустимо! То е…
— Искаш ли да бъдеш разумна? Или бедна? От теб зависи. — Това й затвори устата. — Представи си как губиш всичко това, дрехите, бижутата, прислугата, покрива над главата си. Защото това ще се случи, ако не се овладееш. Недопустимо е не онова, което твоят хелрен ти причини. Недопустимо би било да позволиш то да се случи. Така че сега ще повикам адвоката обратно в тази стая, а ти ще мълчиш и ще чуеш какво има да ни каже. Или пък ще продължиш да се тръшкаш тук, хабейки време и умствена енергия, вживявайки се в ролята на жертва… без абсолютно никаква полза от това.
Беше като да вдигне ципа на бална рокля, помисли си. На мига, хладнокръвие я накара да застине и преобрази лицето й — от пламнало и обезумяло то стана ако не напълно спокойно, поне доста по-уравновесено.
Троу се приближи до нея. Улови я за раменете и я целуна.
— Това е моята жена. Ето че си готова да продължим. Никакви избухвания повече. Каквото и друго да пише тук вътре, ще оставиш адвоката да довърши четенето. Не знаем как да се борим, ако не знаем с какво се борим.
В името на Скрайб Върджин, помисли си, нека да ме чуе.
— Вече мога да го повикам, нали? — Когато Нааша кимна, той направи крачка назад. — Мисли за всичко, което имаш да изгубиш. То може наистина да проясни мислите ти.
— Имаш право. — Тя си пое дълбоко дъх. — Толкова си силен.
Нямаш представа, помисли си Троу, докато се извръщаше.
Отиде до вратата, отвори я…
Подуши въздуха и се намръщи. Огледа се наоколо. Сакстън стоеше до една фламандска картина и съзерцаваше росните цветя на черен фон, сплел ръце зад гърба си, привел стройното си тяло напред.
— Е, готови ли сме? — попита адвокатът, без да вдига поглед. — Или й е необходимо още време, за да се успокои. Мина повече от час.
Троу се огледа наоколо. Вратите на гостната и кабинета си бяха в съвсем същото положение, както преди. Не се виждаше никой друг. Всичко изглеждаше… както преди.
Ала защо долавяше мириса на свеж въздух… свеж въздух и… още нещо.
— Нещо не е наред ли? — попита Сакстън. — Бих могъл да се върна по друго време.
— Не, тя е готова. — Троу се взря в адвоката, търсейки някакъв признак на… и той не знаеше какво. — Успях да я успокоя.
Сакстън изпъна гръб. Оправи вратовръзката си. И се приближи с крачка, която изобщо не беше забързана. Напълно естествена. Без никаква притвореност.
— Да се надяваме, че този път ще ме остави да довърша. — Сакстън спря. — Макар че, ако предпочитате, бих могъл просто да оставя документите и сами да се запознаете с тях. Дали ще ги прочета на глас, или не, няма да промени нищо.