Използвайки само палеца си, Ви натисна плашещо малките гърдички, масажирайки ритмично сърчицето.
Лош цвят. Наистина лош цвят. Сивото на надгробен камък.
А малкото беше отпуснато, не помръдваше, ръце и крака, кльощави и сбръчкани като на новоизлюпено, се полюшваха безжизнено от раменете и таза му.
Очите бяха отворени, съвършено бели, без следа от зеници и ириси, защото момиченцето бе толкова недоносено.
— Хайде, събуди се… хайде…
Нищо. Нищичко.
Без да се замисли, Вишъс изкрещя през рамо:
— Пейн! Доведете ми Пейн… ВЕДНАГА!
Не видя кой реагира на заповедта, нито го беше грижа. Единственото, което имаше значение, бе, че една милисекунда по-късно сестра му беше до него.
— Събуди я, Пейн — извика той. — Събуди това дете… това няма да тежи на съвестта ми до края на проклетия ми живот. Събуди това шибано дете още в този шибан момент!
Е, добре де, едва ли го каза по най-добрия начин. Но не го беше грижа… нито пък сестра му, очевидно.
Сестра му, която знаеше точно какво да направи.
Протегна отворената си длан над детето и затвори очи.
— Някой да ме държи. Имам нужда…
Куин и Блей вече бяха до нея — всеки от тях улови един от лактите й. И, мамка му, Ви искаше да им каже нещо, да им предложи… каквото и да било… ала думите бяха безсилни пред това, което се случваше тук.
— Пейн, трябва да го направиш.
Когато пропитите с болка срички се разнесоха във въздуха, бе същински шок да осъзнае, че ги беше изрекъл именно той, че неговият глас пресекваше, че той, единственият мъж на планетата, който никога не се молеше, за каквото и да било, изричаше накъсаната…
Топлина.
Почувства топлина.
А после видя светлината, сиянието, което, за разлика от унищожителната мощ, която се криеше в неговата ръка, съдържаше нежна, целителна сила, съживителна, чудотворна благословия.
— Куин? — дрезгаво каза сестра му. — Куин, дай ми ръката си.
Вишъс побърза да се отдръпне, макар че продължи да държи кислородната маска на мястото й, защото детето бе твърде недоносено дори за най-малката маска, с която Хавърс разполагаше.
Куин протегна ръка и, господи, трепереше толкова силно, сякаш беше стъпил върху въртящ се мотор. Пейн я улови и я сложи под грейналата си длан, така че енергията й да премине през неговата плът, преди да стигне до тази на малкото.
Братът ахна и потръпна, зъбите му затракаха; пламналото му лице в миг пребледня.
— Имаме нужда от още един чифт ръце — викна Вишъс. — Трябва да задържим таткото да не падне!
В следващия миг Мани стоеше до Куин, стиснал го здраво през кръста.
Докато енергията го напускаше и се вливаше в малкото, Куин започна да диша тежко, гърдите му се издуваха яростно, устата му се отвори, дробовете му очевидно горяха…
Детето промени цвета си за частица от секундата, ужасната сивота на смъртта отстъпи място на червено и розово.
А после малките ръчички, невъзможно малките, но съвършено оформени ръчички помръднаха. Също като крачетата, които ритнаха веднъж, два пъти. Също като коремчето — хлътнало досега, то се изду и отново се сви в ритъма на машината.
Пейн не спря. Краката на Куин му изневериха и единствено силните ръце на Блей и допълнителната подкрепа на Мани го удържаха да не се свлече на пода.
Още, помисли си Ви. Още. Нека те изцедят до последната капка, ако се налага…
И именно това стори неговата прекрасна сестра. Продължи да прелива енергията си в Куин, където тя бе усилена и фокусирана, преди да премине в малкото.
Не спря, докато не изгуби съзнание.
Куин я последва почти веднага.
Ала Вишъс не бе в състояние да се тревожи за тях. Очите му не се откъсваха от малкото, търсейки признаци, че жизнената сила няма да издържи… че сивотата ще се завърне, оповестявайки, че смъртта няма да се откаже толкова лесно от малката си жертвата… че чудото ще се окаже само мимолетно, жестоко поемане на едничка глътка въздух…
Не го прави, майко, помисли си. Не го причинявай на тези добри хора. Не им отнемай този живот.
62.
Рейдж вероятно смазваше ръката на Мери, толкова силно я беше стиснал, ала тя като че ли не забелязваше. И слава богу, защото се съмняваше, че би могъл да охлаби хватката си.
Едновременно смътно и мъчително ясно си даваше сметка за братята си, техните шелани и Избраниците навсякъде около него; те всички стояха заедно насред трагедията, разиграваща се от другата страна на вратата, прекалено тънка, за да удържи струящата скръб.