Скрайб Върджин не бе дошла при тях, когато Рот за малко не беше убит. Не беше помогнала на краля да запази короната си. Бет едва не бе умряла при раждането и бе принудена да се откаже от възможността да има още деца в бъдеще, просто за да оцелее. За бога. Селена, една от собствените Избраници на Скрайб Върджин, току-що беше умряла, разбивайки сърцето на един адски достоен мъж… А какво бе сторила тя? Нищичко.
Ами преди това? Смъртта на Уелси. Нападенията.
А след това? Куин само дето не се насираше в гащите от притеснение, че Лейла ще умре, докато ражда неговите близнаци. А сега Рейдж издъхваше насред битката.
Нужно ли бе да продължава?
Ви изви глава и впери яростен поглед във вратата, затворена със силата на волята й. Радваше се, че тя страда. И не, нямаше й доверие.
Докато се дематериализираше обратно на бойното поле, нямаше абсолютно никаква вяра, че тя ще удържи на думата си към Рейдж и Мери. Беше рискувал, отивайки при майка си, и бе изгубил, но с нея това си беше в реда на нещата.
Чудо. Нуждаеше се от шибано чудо.
5.
Водата, стичаща се по ръцете на Мери, беше студена. И въпреки това изгаряше кожата й… доказателство, че двата противоположни края на термометъра можеха да съществуват едновременно.
Умивалникът в дамската тоалетна, пред който беше застанала, беше от бял порцелан, с лъскав, сребърен отвор на канала. Пред нея, в огледалото, покриващо цялата стена, се отразяваха три кабинки. Прасковените им врати бяха затворени, ала само една от тях беше заета.
— Добре ли си? — попита тя.
Разнесе се звук от пускане на вода, макар че Бити не беше използвала тоалетната.
Мери се съсредоточи върху отражението си. Да. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото се чувстваше. Незнайно как, през последните трийсет минути очните й ябълки бяха хлътнали и под тях се бяха появили тъмни сенки; кожата й беше бледа като плочките под краката й.
Незнайно как? Глупости. Знаеше точно как.
Аз я убих!
Мери затвори очи и опита да се успокои. Когато отново ги отвори, се помъчи да си спомни какво правеше. А, да. Върху близката полица имаше купчинка хартиени кърпи и докато отиваше да си откъсне една, покапвайки вода върху останалите, тя си помисли колко странно бе, че Хавърс, който поддържаше клиниката си толкова грижливо, бе допуснал подобен безпорядък. А… ясно защо. Диспенсерът на стената край вратата беше счупен, долната му част се полюшваше.
Също като мен, помиеш си Мери. Заредена с образование и нужния опит, за да помага на хората, ала не си вършеше работата както трябва.
Аз я убих!
— Бити? — Когато от гърлото й се откъсна само грак, Мери се прокашля. — Бити?
Избърса си ръцете и се обърна към кабинките.
— Бити, ако не излезеш, влизам при теб.
Момиченцето отвори вратата и по някаква причина Мери знаеше, че никога няма да забрави гледката на малката ръчичка, вкопчена в бравата с всичка сила, отказваща да я пусне, докато то прекрачваше прага.
Беше плакало там вътре. Самичко. И сега, когато трябваше да покаже личицето си, отчаяно се опитваше да направи същото, което и Мери.
Понякога единственото, което ти остава, бе да успееш да се овладееш; достойнството — единствената ти утеха; илюзията, че „всичко е наред“ — единственият източник на облекчение.
— Нека аз… — Гласът на Мери пресекна. Тя взе нова хартиена кърпа и я намокри в умивалника. — Това ще помогне.
Приближи се бавно до момиченцето и поднесе хладната, мека кърпа към зачервеното му личице, притискайки я към пламналата кожа. Докато го правеше, в мислите си се извиняваше на порасналата Бити, такава, каквато се надяваше да бъде: Съжалявам, че те накарах да го сториш. Не, ти не я уби. Ще ми се да те бях оставила да го направиш така, както ти искаш. Съжалявам. Не, ти не я уби. Съжалявам.
Толкова съжалявам.
Мери повдигна брадичката на момиченцето.
— Бити…
— Какво ще направят сега с нея? Къде ще отиде?
Господи, погледът на бледокафявите очи не трепваше.
— Ще я отнесат в… ами, ще я кремират.
— Какво е това?
— Ще изгорят тялото й за церемонията по преминаването в Небитието.
— Ще я заболи ли?
Мери отново се прокашля.
— Не, милинка. Тя няма да усети нищо. Тя е свободна… в Небитието, и те чака.
Поне със сигурност знаеше, че това е вярно. Въпреки че самата тя бе възпитана като католичка, Мери с очите си беше видяла Скрайб Върджин, така че не залъгваше момиченцето с измислици, макар и добронамерени. За вампирите раят наистина съществуваше и те действително срещаха отново онези, които обичаха.