— Бити добре ли е?
— И тя това искаше да знае. — Мери се усмихна печално. — Това искаше да знае и Тор. Не е ли това, което всички правят… и да, тя е добре. Просто преживява труден момент.
— Нуждае се от семейство.
Мери кимна.
— По пътя насам, докато шофирах, се чух с една от социалните работнички, онази, на която Мариса възложи нашия… случай, или молба за осиновяване, или както там ще го наречем. Общо взето измисляме процедурата в движение, но тя ще говори и с двама ни поотделно, а после заедно. За това, къде се намираме в живота си. Как сме стигнали до решението за осиновяване. Какви са плановете ни със и без Бити.
— Какво трябва да преговоря, за да издържа изпита?
Тя се приближи до него с лека стъпка.
— Просто бъди откровен. Искрен. Тук няма неправилни отговори.
— Сигурна ли си за това? Защото аз съм напълно убеден, че едва ли ще й хареса отговора на въпроса „Имаш ли звяр, който живее в теб?“.
— Забрави ли, че вече го обсъдихме с Мариса? Не можем да го скрием, ала звярът никога не ме е наранил и никога не е представлявал заплаха за когото и да било от домакинството… стига да не са на бойното поле. А аз мога да оборя всеки аргумент, касаещ смъртна опасност с това, че самата аз не мога да умра. Никакъв проблем.
Господи, как им беше хрумнало, че това би могло да се получи, зачуди се той.
— Ще ме убие, ако заради проклятието ми не ни разрешат да я осиновим.
— Не може да мислим така. — Тя улови ръката му и я целуна. — Просто не може.
— Добре. Да приемем, че ни одобрят. А после?
— После, ако следваме човешката процедура, Рим ще дойде и ще огледа дома ни. Само че като се има предвид къде и с кого живеем, ще трябва да бъде по-различно.
— Все едно. Ако някой трябва да дойде тук, аз ще се погрижа.
— Е, нека видим как ще иска да постъпи тя. — Мери прибра косата си зад ухото. — И слушай, като стана дума… Бити преживя толкова много, голяма част от него съвсем наскоро. Наистина мисля, че ще е по-добре за всички да започнем с нещо като настойничество.
— Не. Не искам да я изгубя…
— Изслушай ме. Бити току-що изгуби майка си. Важно е да не се чувства така, сякаш се опитваме да я засенчим. Според мен, когато говорим с нея, трябва да й кажем, че може да остане в „Убежището“ толкова дълго, колкото поиска. Или да дойде тук с нас.
— Може ли да я подкупим?
Мери избухна в смях.
— Какво? Не!
— О, хайде де, Мери. Какво би й харесало според теб? Сладолед? Колкото телевизия си поиска? Пони, за бога. Или мога просто да я купя с някоя дамска чанта? Достатъчно голяма ли е за това?
Мери го тупна по гърдите.
— Не, не можеш да я подкупиш. — А после понижи глас. — Според мен обича животните. Когато не сме сигурни, можем да опитаме със снимки на Бу и Джордж.
Рейдж се засмя и притегли своята жена за целувка.
— Замисляла ли си се къде в къщата би могла да остане? Искам да кажа… ако това се получи?
— Всъщност, да, но това ще означава реорганизация. И преместване за нас.
— Къде? В Дупката е пълно, а Бъч и Ви ругаят като каруцари. По-зле са и от мен.
— Ами, всъщност си мислех, че навярно бихме могли да попитаме Трез дали би имал нещо против да си разменим стаите. Може да се пренесем на третия етаж, в спалните, които той и Ай Ем използват. Искам да кажа, и двата апартамента са просторни и си имат своя собствена баня, но ще бъдем достатъчно близо, в случай че Бити се нуждае от нас.
— Това е страхотна идея.
— Ммм-хмм.
Докато притискаше Мери към гърдите си, Рейдж неочаквано ясно осъзна колко просторно бе помещението, в което се намираха. На слабата светлина очертанията и ъглите на спортната зала тънеха в сенки. Празните пейки, въжетата, които висяха от тавана, очертанията на баскетболното игрище върху лъскавия боров под — просто маловажни подробности от подобната на пещера вътрешност.
Рейдж се намръщи, мислейки си, че тук се крие някаква метафора.
Самият свят беше такъв — огромен и празен, извън онези, които обичаш, нищо друго, освен по-топла разновидност на космоса, изпълнена със случайни боклуци, в които се блъскаш. Онези, които те привързваха към света, които бяха твоята котва, бяха семейството ти, приятелите, онези, с които мислите по един начин. Без това?
Той се отдръпна и тръгна наоколо.
Никакви пируети за него.
— Рейдж?
Замисли се за думите й, за срещите със социалната работничка, за себе си и своя звяр, за нея и нейната… необичайна ситуация. А после си спомни как лежи насред двора на онова изоставено училище и над него се бе надвесила тя, неговата Мери, бореща се да го опази жив, въпреки че те имаха резервен изход от подобна ситуация, който беше същинско чудо.