Спря на линията за наказателни удари. Нямаше топка в ръцете се, нито кош, в който да стреля, нито съотборници и противници наоколо. Имаше обаче усещането за неотложност.
Вдигна очи там, където трябваше да бъде кошът, към голямата метална ръка със стъкления й квадрат, спуснат от тавана.
— Мери, искам да ми обещаеш нещо.
— Всичко каквото поискаш.
Когато я погледна, откри, че му е трудно да говори и трябваше да се прокашля.
— Ако ние… ако с теб получим Бити. Ако тя стане наше дете, искам да ми обещаеш… — Почувства парене насред гърдите. — Ако умра, трябва да останеш тук с нея. Не можеш да я оставиш сама. Ако аз си отида, ти трябва да останеш. Няма да допусна това момиченце да изгуби още двама родители. Просто няма да го бъде.
Мери закри устата си с ръка и затвори очи, навеждайки глава.
— Ще те чакам — продължи той дрезгаво. — Ако умра, ще те чакам в Небитието, както правят всички останали. По дяволите, ще бдя над вас от облаците. Ще бъда ангел хранител и на двете ви. Ала ти… ти трябва да останеш, Мери.
Защото Бити щеше да живее по-дълго от него. Така се надяваш и се молиш да стане. Децата наследяваха родителите си, заемаха тяхното място, поемаха по пътища в бъдещето, продължавайки традициите и уроците им, така че на свой ред да могат да предадат онова, което бяха получили.
Това бе безсмъртие за смъртните.
И то бе вярно, независимо дали щеше да родиш малките си, или да разтвориш ръце, за да ги приемеш.
— Трябва да останеш тук, Мери.
Докато осъзнаваше измеренията на онова, което Рейдж бе поискал от нея, Мери почувства как сърцето й заби учестено, а тялото й се обля в студена пот.
Макар да му бе признала желанието си да го задържи на този свят по съвсем същата причина, която той излагаше сега, да го чуе казано по този начин? Едва не й прилоша, връщайки се към мига, когато мислеше, че ще го изгуби, макар по онова време да знаеше, че може да отиде и да го открие в Небитието.
Беше сякаш той отново лежеше на земята, борейки се за въздух, който не успяваше да си поеме, докато кръвта изпълваше гърдите му и тя го губеше, макар тялото му все така да лежеше пред нея.
А после си помисли за Бити на задната седалка на понтиака, плачеща, изгубена, сама.
— Да — каза дрезгаво. — Ще остана. Заради нея. Докато е жива, ще остана с нея.
Рейдж изпусна дъха си, бавно и продължително.
— Това е добре. Това е…
Срещнаха се по средата, тръгнали едновременно един към друг, и когато се прегърнаха, тя отпусна глава върху солидните му гърди и се заслуша в ударите на сърцето му. Загледана през слабо осветената спортна зала, тя ненавиждаше избора, който бе направила току-що, обетът, който беше дала… и едновременно с това бе неизмерно благодарна за него.
— Тя не бива да научи — избъбри, отдръпвайки се лекичко от него и вдигайки поглед към лицето му. — Бити не бива да научи за мен… не и докато не вземе решение. Не искам страхът да не остане сама да повлияе на избора, който ще трябва да направи. Ако иска да дойде с нас, трябва да бъде, защото го е избрала сама. Всичката смърт в живота й досега може да бъде част от решението й, но не може да бъде главното.
— Съгласен съм.
Мери отново се сгуши в него.
— Обичам те.
— Аз също те обичам.
Дълго останаха така. А после Рейдж улови едната й ръка и я протегна напред, обвивайки другата около кръста й.
— Танцувай с мен.
Тя се засмя.
— На каква музика?
— Всякаква. Никаква. Няма значение. Просто танцувай с мен тук, в мрака.
По някаква причина очите й плувнаха в сълзи, когато двамата се раздвижиха, полюшвайки се лекичко, стъпките им върху гладкия под и шумоленето на дрехите им — единственият звуков съпровод. Много скоро откриха ритъм и ето че той я поведе във валс, истински, старомоден, в който го биваше много повече, отколкото нея.
Докато се носеха из празното помещение, в главата на Мери зазвуча симфония, цигулки и флейти, тимпани и тромпети, придаващи великолепие и енергия на танца им.
Те се въртяха ли, въртяха, докато Мери не грейна, усмихвайки му се широко, дори когато по бузата й се търкулна сълза.
Тя знаеше какво прави. Знаеше точно защо я беше помолил да го сторят.
Напомняше й, че бъдещето беше непознато и непознаваемо.
Така че ако ти се удаде възможност… дори и без музика и бална рокля, без смокинг и пищно тържество… когато любовта на живота ти те помоли да танцуваш?
Важно е да кажеш „да“.