63.
Вишъс стоеше пред спортната зала и гледаше през една от стоманените врати, чиято стъклена част бе подсилена с метална мрежа.
Рейдж и Мери танцуваха вътре, носейки се из залата. По-дребното тяло на жената — притиснато плътно и водено сигурно от далеч по-едрото тяло на мъжа й. Погледите им — вперени един в друг. По дяволите, можеше да се закълне, че там вътре свири квартет или дори цял оркестър, толкова добре се движеха те заедно.
Самият той не беше кой знае какъв танцьор. Пък и не можеш да танцуваш валс на Рик Рос или Кендрик Ламар.
Извади цигара от задния джоб на панталона си, запали я и като изпусна струйка дим, облегна рамо на касата на вратата и продължи да гледа.
Нямаше как да не ги уважаваш, помисли си той, за това, което искаха да сторят, да си създадат семейство с онова момиченце. Но разбира се, Рейдж и Мери открай време бяха на една и съща вълна, нищо не разстройваше тяхната връзка, всичко винаги бе съвършено.
Така ставаше, когато събереш трезвомислеща терапевтка с комбинация между Брад Пит и Чанинг Тейтъм — космическа хармония.
Господи, в сравнение с тях неговата връзка с Джейн изглеждаше някак… клинична.
Никакво танцуване в мрака за тях, освен ако не беше от хоризонталния вид… а и кога за последен път бяха правили това? Джейн непрекъснато беше в клиниката, а той си имаше свои неща на главата.
Окей, това беше странно. Въпреки че не беше от завистливите (също като толкова много други емоции, завистта бе просто шибана загуба на време), усети, че му се иска да беше малко по-близо до нормалното. Не че се извиняваше за странностите си, нито за това, че се ръководеше от главата, а не от сърцето си. И все пак, докато стоеше така, отвън, и гледаше онова, което имаше брат му, се чувстваше развален по някакъв неясен начин.
Не че искаше да се превърне в мъжката версия на Адел или нещо такова.
Как ли пък не.
Ала му се щеше…
Мамка му, нямаше представа какви ги мислеше.
Сменяйки предавката, преди да се окаже надянал чифт дантелени гащички, той си помисли за дъщеричката на Куин, онова мъничко създание, завърнало се от мъртвите.
Откъде Пейн бе знаела какво да стори? Мамка му, ако не беше…
Вишъс се намръщи, когато един спомен изплува на повърхността и отказа да потъне отново. Мери говореше за това как беше спасила живота на Рейдж, като премести дракона до гърдите му, така че звярът да излекува огнестрелната рана.
Нямам представа откъде знаех какво да направя, беше му казала. Или нещо такова.
Спомни си как се бе изправил срещу майка си, докато Рейдж умираше, настоявайки тя да направи нещо, побеснял от гняв. А после си спомни искането, което беше изпратил, докато се бореше за живота на безжизненото телце на дъщеричката на Куин.
Мамка му.
Угаси недоизпушената цигара в подметката на ботуша си и я изхвърли в кошчето.
Затвори очи…
… и се дематериализира в двора на личните покои на майка си, приемайки физическите си очертания пред колонадата.
Начаса разбра, че нещо не е наред.
Погледна през рамо и се намръщи. Фонтанът, в който винаги бликаше кристалночиста вода… беше утихнал — когато се приближи, видя, че беше пресъхнал, басейнът му — така празен, сякаш в него никога не бе имало и капчица вода.
А после погледна към дървото с пойните птички.
Нямаше ги. Бяха отлетели.
Аларма зазвъня в главата му и той се втурна към покоите на своята мамен. Заблъска по вратата, но не задълго — отново се завъртя и стовари рамо върху нея.
Този път вратата се откачи от всичките си панти и падна като мъртво тяло върху каменния под.
— Мамка… му.
Всичко бе изчезнало. Леглото. Тоалетката. Единственият стол. Виждаше се дори двойно заключената килия, където бяха държали Пейн зад завеси. Бялата тъкан бе изчезнала.
Ви затвори очи и остави сетивата си да обходят стаята, търсейки някакви следи. Майка му се бе намирала тук едва допреди миг. Останки от енергията й все още витаеха във въздуха, като мириса, след като някой си бе заминал. Ала къде беше отишла?
Помисли си за множеството в тренировъчния център. Диретрикс беше там, заедно с Кормия и Фюри, и всички останали Избраници, дошли, за да присъстват на ражданията и да се молят за тях.
Скрайб Върджин бе изчакала да остане сама, преди да си тръгне.
Тя, която знаеше всичко, виждаше всичко, нарочно бе избрала момент на криза долу, когато всички, които биха могли да имат причина да бъдат тук горе, щяха да бъдат заети с друго.
Вишъс изскочи от покоите й.
— Майко! Къде си, по дяволите?
Не очакваше отговор…