Звук отекна в ушите му, долетял някъде отвъд двора. Той го последва до вратата на Светилището, отвори я и погледна към тучните земи.
Птици.
Бяха пойните птици, пеещи нейде в далечината.
Вишъс се втурна натам, откъдето се носеха сладките ноти, прекосявайки подрязаната зелена трева, подминавайки празните мраморни храмове и спални помещения.
— Майко? — крещеше в пустотата наоколо. — Майко!
— Здравей, мамен, ето че се събуди.
При звука на мъжкия глас над себе си, Лейла си даде сметка, че да, очите й бяха отворени, и да, тя наистина беше жива…
— Малките! — изкрещя.
Неочакван прилив на енергия я накара да понечи да седне, ала нежни ръце я върнаха обратно в леглото. Докато остра болка раздираше корема й, лицето на Куин изникна над нейното.
Усмихваше се. До ушите.
Да, очите му бяха зачервени, и да, беше блед и мъничко трепереше, но се усмихваше толкова широко, че челюстта със сигурност го болеше.
— Всичко е наред — каза той. — Дъщеря ни здравата ни изкара акъла, но и двамата са добре. Дишат. Мърдат. Живи са.
Връхлетя я приливна вълна от емоции и гърдите й буквално изригнаха от смесица от радост и облекчение след ужаса, който бе изпитвала, преди да я приспят. И сякаш прекрасно разбираше чувствата й, Куин я прегърна с всичка сила, обвивайки ръце около нея, и Лейла се опита да отвърне на прегръдката му, ала нямаше достатъчно сили.
— Блей — каза дрезгаво. — Къде е…
— Тук съм. Ето ме.
Над масивното рамо на Куин Лейла видя другия мъж и й се прииска да можеше да го докосне… и сякаш прочел мислите й, той също се приближи и тримата се вкопчиха в прегръдка, която ги остави омаломощени и едновременно с това — по-силни.
— Къде са? — попита тя. — Къде…
Двамата мъже се отдръпнаха лекичко и от начина, по който Куин погледна Блей, Лейла усети, че става нервна.
— Какво? Какво не е наред?
Блей улови ръката й.
— Слушай, искаме да си подготвена. Те са много малки. Ама наистина малки. Но са силни. И доктор Джейн, и Мани им направиха пълен преглед. Елена също. Проведохме видеоконференция с Хавърс и обсъдихме всичко и с него. Известно време ще останат включени към онези апарати, докато дробовете им не се развият достатъчно, за да могат да дишат и да се хранят сами, но се справят страхотно.
Лейла закима, преглъщайки част от страха си. Погледна към Куин и отново се просълзи.
— Опитах се да ги задържа в себе си… опитах се…
Куин поклати решително глава, синьо-зеленият му поглед беше неимоверно сериозен.
— Беше проблем с плацентата ти, нала. С нищо не би могла да го предотвратиш. Съвсем същото се случи и с Бет.
Лейла сложи ръце върху много по-плоския си корем.
— Извадиха ли матката ми?
Блей се усмихна.
— Не. Извадиха малките и спряха кървенето. Би могла да имаш още малки, ако Скрайб Върджин е рекла.
Лейла погледна към тялото си, връхлетяна от облекчение. И от тъга за кралицата.
— Имала съм късмет.
— Така е — съгласи се Куин.
— Всички имахме късмет — поправи се тя и ги погледна. — Кога ще мога да ги видя?
Куин се отдръпна настрани.
— Те са ей там.
Лейла се надигна с усилие, подпирайки се на ръцете на двамата бащи. А после ахна.
— О…
Преди да разбере какво прави, вече ставаше, въпреки че я болеше и въпреки че беше включена към почти цял тон медицинска апаратура.
— Мамка му — каза Куин. — Сигурна ли си, че искаш…
— Окей, движим се — намеси се Блей. — Станахме и се движим.
Съсредоточена само върху едно, с непозната досега сила, каквато не бе познавала преди, Лейла не обръщаше внимание на нищо, освен на това да стигне до своите малки; не обръщаше внимание на това как двама мъже трескаво се заеха да бутат мониторите, нито как бе принудена да се обляга на различни ръце и рамене, нито колко жестока болка раздираше корема й.
Кувьозите бяха до стената, на около метър един от друг. Ярки сини лампи осветяваха мъничките телца и… о, Съдби… кабелите, тръбичките…
Това бе мигът, в който малко й се зави свят.
— Тъмните очила са страхотни, нали? — подхвърли Блей.
Неочаквано Лейла избухна в смях.
— Приличат на миниатюрни копия на Рот. — После стана сериозна. — Сигурни ли сте…
— Напълно — увери я Куин. — Предстои им дълъг път… но, по дяволите, те са бойци. Особено тя.
Лейла дойде малко по-близо до дъщеричката си.
— Кога ще мога да ги взема на ръце?
— Доктор Джейн иска да им дадем малко време. Може би утре? — каза Блей. — Или вдругиден?
— Ще чакам. — Макар че това щеше да е най-трудното нещо, което някога щеше да направи. — Ще чакам толкова дълго, колкото се налага.