Вишъс се завъртя в кръг няколко пъти, сякаш това по някакъв начин щеше да докаже или опровергае тази действителност. А после спря и се превърна в още една статуя в гробището, с приковани напред, ала невиждащи очи, тялото му — замръзнало на мястото си.
Не можеше да реши дали изпитва облекчение или скръб, или… по дяволите, нямаше представа какво е. И да, обзе го желание да намери Бъч и да накара най-добрия си приятел да го изпъне върху дибата и да го бичува, докато кръвта отмие хаоса в главата му.
Блъдлетър, неговият баща, беше мъртъв, убит отдавна от сестрата на Ви и преминал в Дънд, ако на този свят имаше някаква справедливост.
А ето че сега и неговата мамен си беше отишла.
Никой от двамата не го биваше особено като родител и това беше окей. Това бе нормалното в неговия живот, дотам, че особени му изглеждаха онези, чиито родители бяха изпълнили ролите си както трябва.
Така че му се струваше адски странно да се чувства останал без корени, при положение че никога не бе имал семейство.
Мислите му отново се върнаха към това как Рейдж бе оцелял на бойното поле. И малкото момиченце, оживяло, когато не би трябвало.
— По дяволите.
Напълно в стила на майка му. Последното, което бе сторила, преди да умре (ако изчезването й изобщо би могло да се нарече с думата на тленните създания — смърт), бе да отвърне на молитвата му… и да спаси дъщерята на Куин.
Едно последно „майната ти“, така да се каже.
А може би това бе просто гадният му филтър, изкривяващ всичко под лоша светлина.
Все тая. Тя си беше отишла… и това бе то. Само дето…
Исусе Христе, помисли си Ви, докато потъркваше лицето си. Скрайб Върджин си беше отишла.
65.
Когато се спусна нощта, Асейл все още беше в тренировъчния център на Братството, седнал в един стол до леглото на Маркъс, който беше спал през целия ден.
Като се имаше предвид колко дълго бе отсъствал и какви бяха плановете му за вечерта, той извади телефона си и пръстите му полетяха по екрана, докато пишеше съобщение на братовчедите си.
— Какво е това? — разнесе се дрезгав глас.
Асейл обърна рязко глава и с изненада видя, че Маркъс е буден.
— Айфон. — Той вдигна апарата. — Това е… мобилен телефон.
— Боя се… — Другият мъж се надигна малко по-високо върху възглавниците. — Боя се, че това не ми говори нищо.
За момент Асейл опита да си го представи без цялата тази сплъстена коса, с малко повечко килограми и поналято лице, така че да не прилича толкова на скелет. Маркъс май щеше да се окаже доста… привлекателен.
Асейл се отърси и обясни:
— Телефон. Нали се сещаш, на който можеш да се обадиш някому. Или да му пратиш съобщение.
— О.
— Знаеш ли какво е телефон?
Маркъс кимна.
— Ала те стояха върху маси, не в джобовете.
Асейл се приведе напред.
— Колко дълго беше неин пленник там долу?
Цялото тяло на другия мъж реагира на този въпрос. Той се напрегна, ала отговори:
— Коя година е сега? — Когато Асейл му каза, бледото му лице посърна. — О, прескъпа Скрайб Върджин…
— Колко дълго?
— Трийсет и две години. Кой… кой месец е?
— Октомври. Почти ноември.
Маркъс кимна.
— Усетих, че е студено. Когато ти ме изнесе от къщата… усетих, че е студено, но не бях сигурен дали просто не ми се струва…
— Не ти се е сторило.
Исусе, Нааша трябва да го беше отвлякла горе-долу по същото време, когато се бе обвързала със своя хелрен. Трябва да е знаела какво я очаква с онзи старец. Ала защо не се беше грижила по-добре за него? Оставяйки моралните съображения настрана, източниците на кръв бяха толкова добри, колкото бе здравето на плътта, в която се намираха.
После обаче Асейл си спомни как Нааша беше използвала и него, и останалите. Очевидно бе намерила много други начини да задоволява потребността си от кръв.
Несъмнено, когато нуждата бе намаляла, бе последвало занемаряване.
Възцари се мълчание. А после Маркъс попита:
— Откъде разбра, че съм там?
— Проучвах къщата в търсене на… — Асейл махна с ръка, това нямаше значение. По-важното беше… — Чудехме се къде са роднините ти? Има ли някой, на когото да се обадим?
— Цялото ми семейство е в Древната страна. Оставих ги и дойдох тук, защото търсех… — Гласът на Маркъс пресекна. — Търсех приключения. Отидох в онази къща, търсейки работа. Една вечер господарката мина покрай стаята ми, а после ме повика в подземието. Даде ми вино и…
Очите на Маркъс потъмняха, сякаш спомените бяха толкова мрачни и тежки, че бяха в състояние да го лишат от съзнание.